Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Ако баща ми не беше такъв, ако можеше да не е такъв, вероятно майка ми щеше без затруднение да преодолее суетността на младостта като всички средностатистически домакини, майки на две-три деца, чийто поглед е променен от отровата на проблемите, стаени дълбоко в тях. Те и мъжете им бяха нормални. Това, което не бе нормално, бе състоянието на баща ми. Бяха женени и животът им, децата им, парите им, семейното им гнездо, болката от очакването, вещите им бяха общи. Ала годините се бяха отразили по различен начин на всеки от двамата. Майка ми бързо грохна, а баща ми, дори след толкова години, все още изглеждаше млад и харизматичен като на снимката от годежа. Не мога да виня майка си, че докато до себе си имаше една неувяхваща красота, не можеше да понесе своята вехнеща хубост. Беше с вързани ръце, всички увеличителни стъкла, в които се оглеждаше, се бяха замъглили. В случай че имаше желание да покаже на съседите и приятелите си колко красива е била навремето, това, за което можеха да й послужат снимките, бе не да докажат нейната промяна, а да извадят на преден план липсата на промяна у него. Затова, за разлика от гостните на останалите средностатистически домакини, които имаха по две-три деца и отровата от проблемите, стаени дълбоко в тях, бе променила изказа и погледа им, само в нашия хол старите албуми със снимки не стояха на видно място.

По това време се гордеех с баща си и тъй като обичах да му подражавам, вероятно доста дълго не съм забелязвал тревогите на майка ми. Колкото повече растях, толкова повече се гордеех с баща си. Точно както при военнослужещите — щом облечеше униформата си, видът му придобиваше желаната строгост. Ала неговата строгост всеки момент можеше да се изпари, волята му — да стане на пух и прах. Погледът му ставаше студен, сякаш искаше да докаже, че се занимава с животни. Когато след лечението някое жребче се вдигнеше на крака, когато притъпеше болката на коте с разядена челюст, защото бе паднало в улей с киселина, когато успееше да приспи завинаги нападната от кучетата невестулка, дори само за миг той се отпускаше, ставаше непринуден. Именно тогава разбирах каква досада изпитва от непрестанното обличане и събличане на двете си противоположни душевни състояния. Тези крайности съществуваха и в професията му, която бе под двойно командване — ветеринар и военен.

По цели дни сипеше заповеди на ляво и на дясно и с царствената си осанка будеше у жените страст и възхищение, а у мъжете — завист и възхищение. И все пак под униформата си сякаш криеше друг човек, все едно носеше таралежче, което не можеше да излекува, човек, който не можеше да прецени мярката на тъгата и на радостта; който до полуда се страхуваше от смъртта, който не можеше да понесе нито своето, нито чуждото страдание; който, когато застанеше лице в лице с несправедливостта, не можеше да се съвземе; който усещаше, че някой ден ще се провали; разпилян и състрадателен, неспокоен и несериозен, разгневен и песимист, агресивен алкохолик. Докато работеше през деня, когато слънцето грееше, доста сполучливо прикриваше таралежчето. Будеше у хората безкрайно възхищение и желание да го хвалят, дори майка ми грабваше някой от нас и се отбиваше при него. Това ни харесваше. Жалко, че в тези часове го виждахме най-малко. С настъпването на вечерта татко изгубваше блясъка на ореола си, лицето му ставаше неприветливо.

Майка ми бе направила разпределение на задачите, чийто смисъл никога не можах да разбера. Докато баща ми пиеше, сестра ми и по-малкият ми брат тихо гледаха телевизия и после лягаха да спят. Мама и аз оставахме на масата, за да му правим компания. Онова, което баща ми най-много мразеше дори през деня, бе самотата. Ненавиждаше да бъде оставен сам с алкохола. Двамата с майка ми дежурехме на смени. Аз бях първи. Вечер, щом той седнеше на масата, се настанявах срещу него. През това време мама запичаше баничките, разбъркваше соса на кюфтетата, сипваше в продълговати чинии мезетата, чието приготвяне изискваше старание и майсторство. Аз седях и отговарях на въпросите на баща ми. Винаги ме питаше едно и също — как е в училището, след което ме прекъсваше и започваше да разказва за своите неща. Но аз не се сърдех, защото в началото разказите на баща ми бяха най-приятното време от вечерта. Когато надигаше за мое здраве първата чаша с ракия и я преполовяваше, бе щастлив и усмихнат. Разговорът бе приятен и макар да знаех наизуст това, което щеше да последва, се чувствах горд, че съм там. После идваше мама и без да дава воля на мислите си, сядаше при татко. Двамата тихичко си разказваха случилото се през деня, а аз отивах в другата стая да си напиша домашните и ги слушах оттам. След около два часа отново сядах на масата. Времето напредваше и на мама ужасно й се спеше. Разговорът отдавна бе стигнал до задънена улица. Това бе третият и последен етап, в който всичко красиво изчезваше с невероятна бързина. Етапът, в който таралежчето се разхождаше по масата, а аз усещах бодлите му и страшно се дразнех.