Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Когато някой от семейството неочаквано почине, вещите му правят нереална не само печалната загуба и Всевишния, който смята смъртта за нещо достойно, а и живота на останалите в дома. Може би защото брат ми и сестра ми прекарваха по-малко време с баща ми, по-малко се заглеждаха във вещите му и не виждаха неговата привързаност към семейното гнездо, не усещаха промяната така силно като мен и майка ми. Вечер, както винаги, мама по навик слагаше масата и приготвяше апетитни мезета. Тогава аз със съзнанието, че изпълнявам добре заучено задължение, сядах винаги по едно и също време, винаги на едно и също място и всъщност благодарение на вещите на баща ми не осъзнавах, че на празния стол срещу мен е смъртта и че смъртта е реална. Докато изумруденото шише за ракия на баща ми, на което на бял фон бяха нарисувани цветя; коженото му портмоне с апликация на конска глава; позлатената му запалка, която все не работеше, макар че той редовно сменяше камъчето и я пълнеше с газ; кутията за енфие, на чийто капак се мъдреше релефна кукумявка с лилаво тяло и красиви крила и тъй като по грешка бе направена със събрани очи, не вещаеше нито нещастие, нито мъдрост; масата и столовете, холът и домът си бяха на местата и продължаваха своя живот и вероятно защото ние не можехме да си отидем оттук, винаги щеше да има нещо нереално в смъртта на баща ни. Накрая разбрахме, че нито ние ще се преместим от този дом, нито ще се отървем от безкрайно болезнената атмосфера; тайно от брат ми и сестра ми тихомълком се съюзихме с майка ми и скроихме одежда на призрачния образ на баща ми, който сядаше вечер с нас на масата. Всъщност това тайно сътрудничество, което можеше да ни сближи, накрая окончателно ни раздели.

Тя не играеше по правилата. Вечер, когато носеше на масата разни неща за призрака на баща ми, го възприемаше не какъвто беше, а какъвто тя искаше да го види. Винаги беше много пъргава. Беше добра домакиня и много набързо измиташе от съзнанието ни качествата на починалия си мъж, които не обичаше, не харесваше, не желаеше. Накрая, когато приключеше с почистването и сядаше на масата до нас, от призрака в празното пространство се появи образ, безцветен и бездушен като монотонен напев, който безспирно работеше за благополучието на семейството; единственият лукс, който си позволяваше, бе да седне вечер с жена си и да изпие чашка ракия; образ, който дори да таеше жлъч, я преглъщаше; който никога не мърмореше, не се оплакваше и не псуваше. Майка ми толкова обикна този фалшив образ на мъртвия и до такава степен му повярва, че когато след шест месеца реши отново да се омъжи, човекът, който си избра за съпруг, бе копие на обожествения образ до масата.

През това време аз събирах това, което тя измиташе извън съзнанието си, и пълнех чувал след чувал. Направих това не толкова заради привързаността към баща си, а защото бях бесен на майка ми. Когато един ден отворих здраво завързаните торби с боклук пред вратата, напук на всичко скътах в тях неприятните спомени и образът, който съших със собствените си ръце, вече никак не приличаше на истинския. Всъщност баща ми не бе нито толкова красив, колкото майка ми си внуши, нито толкова безчестен, че аз да роптая. И все пак всеки от нас прегърна своята илюзия. Вярно, не може да се каже, че бе изцяло илюзия, защото половината си несправедливост покривахме с половината си справедливост. Сякаш един и същи покойник лежеше в два гроба — в единия бяха погребани дните на баща ми, а в другия — неговите нощи. Когато искаме да си спомним за него, майка ми посещаваше единия, аз другия.

Години по-късно, заедно със свой колега от Англия, Айшин бе изследвала начина, по който популярният ислям направлява ежедневието. Бе направила разширено проучване в три района в Истанбул, в които в един и същи квартал бяха видели два гроба на един и същи светец. Айшин бе заявила, че никой не намира това за неестествено. За мен също беше приемливо.

Горе-долу по същото време не издържах на молбите на майка ми и на Айшин да ги запозная. На връщане от къщи Айшин, която не можеше да възприеме „бащата“, за когото бе чувала от мен, и „първият ми съпруг“, за когото дни наред слушаше от майка ми, си науми (както се случва в подобни ситуации), че единият от двамата лъже. Дори бе стигнала до извода, че тази измислица със сигурност е насочена към нея. След кратко колебание се опита да проследи истинската самоличност на починалия, а после реши, че аз съм човекът, който лъже, и то само за да оправдая „собственото си положение“, по-точно за да се изкарам прав.