Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Синята Метреса стана и нежно прегърна търговеца на зехтин. С гальовен глас му каза, че нищо лошо не се е случило, че всичко ще се оправи, че дъщеря му скоро ще оздравее, че лесно ще излекува нараненото й сърце, защото и тя също обича баща си. Каза му точно това, което очакваше да чуе.

Докато го изпращаше на вратата, той се усмихна за първи път от часове насам.

— Благодаря ти за вечерята. Беше много вкусна — каза, като с поглед направи знак към масата, от която току-що бяха станали.

— Не съм я приготвила аз — отвърна Синята Метреса. — Купих храната от супера. Трудно бе да се каже по гласа й дали е ядосана, или не.

Търговецът на зехтин се закова на място. Трудно бе да се каже по погледа му дали е изненадан, или не.

В съвършената тишина, която привечер бавно завладя апартамент №2 и напълно го откъсна от външния свят, Габа спеше и похъркваше, разпрострял четирите си лапи на различни страни. Свит на кълбо, лежеше върху своя съквартирант, който нямаше никакъв шанс да мръдне. Но Сидар бе щастлив, при това много щастлив. Обичаше да си лежи така, без да прави нищо, без да хаби енергия, отпуснат, лекомислен, немарлив, сгушен до най-любимото си същество на този свят. Затвори очи и също заспа. Сънуваше.

Стои пред просторна градина с метална ограда, втренчил поглед в девойка с коса като кехлибар, загърната със сребрист воал, която прилича на една от по-големите му сестри, но е много по-красива от нея. От известно време му маха с ръка, блажено отпусната в шезлонг. Габа дреме пред входната врата. С ясното съзнание, че не трябва да го оставя сам, без за миг да откъсва поглед от момичето, Сидар открехва огромната врата и се вмъква през пролуката. Градината е по-красива и зелена, отколкото изглежда отвън, но по някаква необяснима причина басейнът в средата е съвършено сух. В него пълзят буболечки колкото юмрук. Девойката се усмихва, изправя се и Сидар вижда, че е много по-висока, отколкото е очаквал. Но тя продължава да расте все по-нагоре и по-нагоре. Обувките й са със странно високи подметки. Изведнъж се олюлява и опитвайки се да запази равновесие… Трак! Удря крак в земята.

— Недей — възкликва Сидар. Но думата има обратен ефект и девойката започва да рита ту с единия, ту с другия крак, да удря с всичка сила крака в земята: Трак, трак, трак.

— Стига де, да не си откачила! — вика Сидар, като в същото време се притеснява, че ще събуди Габа. Обръща се назад и вижда, че огромната врата, която преди малко е оставил открехната, се е затворила. Момичето продължава да скача и да тропа с крака. Габа започва да лае толкова силно, все едно ще го разкъса. Сидар поглежда вбесен момичето и ужасно притеснен хуква към вратата. И точно и този момент се оказва, че тича към вратата на апартамент №2 в Двореца на бълхите. Някакъв звън кънтеше в ушите му. Когато Габа се разлая, вратата започна да се тресе и колкото повече се тресеше, толкова по-яростно лаеше Габа.

Когато най-накрая отвори, се оказа лице в лице с Мохамед, който с всичка сила блъскаше по вратата. Момчето го изгледа от главата до петите и му подаде една чиния, покрита със салфетка:

— Мадам Лелче ти я праща — рече с явно безразличие.

Сидар бързо се разсъни и сконфузено се усмихна. Шегата стана реалност. Традиционната халва, която съседките правеха и раздаваха от врата на врата, пристигна тъкмо когато двамата копнееха за сладко. Сидар и приятелите му наричаха това „да вкараш традицията в нетрадиционното“. Докато благодареше, езикът му се преплете от радост. Грабна чинията и хлопна вратата под носа на момчето. Надушил храна, Габа престана да лае и навири влажния си нос в нетърпеливо очакване на вкусното лакомство. Сидар закачливо му намигна, вдигна салфетката и застина. Не беше халва, а две курабийки с леко сплескани краища, посипани с пудра захар. Лицето на Сидар помръкна.

Спомни си.

Снощи, докато си седяхме на балкона и бавно се напивах, потраквайки по парапета с дългите си нокти с цвят на изсушена кайсия, Етел ме попита:

— Защо не измислиш нещо, та да спреш това безобразие?

Погледнах в посоката, която ми показваше, и видях една жена, която си хвърли боклука до оградата на градината. Вдигнах рамене. Вече нямаше значение дали прозорците ще са отворени, или затворени. Ако човек се сблъска с такава миризма на улицата, ще ускори крачка, ще вдигне прозореца на колата си. Но ако домът, в който живее, стените, вратите и прозорците са пропити с миризма, ако сутрин, когато се събужда, и вечер, когато си ляга, и накъдето и да се обърне вони по този начин, значи е в капан. Всяка вечер, когато се прибирам, пред погледа ми се издига огромна купчина боклук. Различни по размер пликчета с надписи на суперите и бакалиите наоколо, здраво завързани отгоре, но незнайно защо пробити отдолу; случайно изхвърлени картонени кутии, пълни с какви ли не неща; ненужни вещи; разпръснати отпадъци, от които се процежда сок от диня, а отгоре кръжат рояци жужащи мухи. Ето това ме очаква всяка вечер. Очакват ме и котките, които по цял ден лежат и спят върху торбите с боклук. Кльощави или угоени, живеят си в тяхното смърдящо царство и с безразличие наблюдават минаващите хора. Котките, които с всеки изминал ден стават все повече.