Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Седя на балкона и с тъга наблюдавам нарастващата купчина боклук. Още преди обяд долу вече е пълно с отпадъци, върху всеки плик се трупа нов и така до вечерта. Надвечер идват двама цигани с ръчна количка. Единият е млад, а другият възрастен; дълго се ровят в боклука. Слагат в отделни чували металните кутии, вестниците и стъклените шишета и ги отнасят. Чува се монотонно гризане — котките се ровят в това, на което мухите са хвърлили око. Късно вечер след работно време идва боклукчийският камион, който отнася боклука. Това, което изпадне от камиона, го грабват чайките. И въпреки тона боклукът край оградата никога не изчезва. Понякога вечер намалява, но отново бързо се натрупва и ужасната миризма все така се носи из въздуха.

— Какво да направя? — попитах аз. — Да пазя пред оградата ли?

— Направи нещо, та никой да не иска да изсипва боклука си тук. Хайде сладък, размърдай си мозъка! Все нещо ще измислиш.

И отново изпи ракията си преди мен.

Облегнах се назад и запалих цигара. Неясно защо тази вечер мравките ги нямаше. Докато димът, който издишах, се разнасяше из въздуха, ми хрумна мъничка като въшка идея.

Докато наблюдаваше как Габа облизва с розовия си език остатъците от курабията, Сидар си спомни един ден от детството си в Истанбул. Беше събота. Валеше сняг. Както винаги на този ден, цялото семейство бе отишло да погостува на баба му. Ала този път не можа да разбере защо посещението им бе толкова кратко. Когато си тръгнаха от дома на старицата, майка му и баща му поеха с бавна крачка към къщи и тихичко спореха за нещо. Сидар, навлечен с пет ката дрехи, вървеше пред тях. Бе издърпал над ушите си вълнената барета с избродиран елен, а около врата си бе увил шалче в същия цвят. Виждаха се само очите му. Когато видя, че родителите му изостават, се почувства свободен и яростно зашляпа в калните локви по пътя. Очевидно едва доловимият спор между родителите му бе доста сериозен. Единственото нещо, което възрастните трябва да направят, за да бъдат разбрани от децата си, без да им съобщават открито проблемите си, е да не се ядосват за нещата, за които по принцип се ядосват. И Сидар усещаше предстояща неприятност. За да се убеди, че този ден е като всички останали, трябваше да намери много голяма локва и да наджапа в нея, а после, както винаги, майка му щеше да го хока, а баща му — да му светне един по врата.

Изведнъж в една от пресечките се появи точно това, което търсеше. В закръглена дупка пред някаква полусрутена къща се бе образувала кална локва. Втурна се почти безразсъдно напред и зашляпа в нея. Не можа да прецени колко е дълбока. В същия миг чу сподавен глас. Огледа се, но тъй като наоколо нямаше никого, с всичка сила шляпна с крак в локвата. Този път стенанието се чу по-ясно, сякаш идваше изпод краката му. Може би това бе предупреждение да стои настрана. Може би дупката пред него бе от онези черни, бездънни и смъртоносни ями, които работниците от съвета изкопаваха, а после забравяха да зарият. Уплаши се, но сякаш страхът му от смъртта не беше чак толкова голям. Без да се колебае, цопна в локвата и другия си крак. Тръгна напред.

Сърцето му започна лудо да бие. Колко ли бе дълбока локвата, къде ли беше дъното й? Може би след крачка или две щеше да потъне… Представи си как дупката го засмуква и го глътва, а от него остава само баретката с елена. Ето, майка му и баща му минават край дупката, спорейки разпалено, и след време, когато осъзнават, че единственото им дете го няма, започват трескаво да го търсят. Колкото повече мислеше за това, толкова по-хубаво му ставаше. Защото най-после всички щяха да си платят за клетвите, с които го засипваха, за тежките думи, с които го нараняваха… Изпитваше наслада, като си представяше как приятелите и роднините му ще се разкайват за мъката, която са му причинили, когато разберат, че е умрял.

Но още преди да преполови мечтите си, беше стигнал до края на локвата. С нежелание излезе от калта, която стигаше почти до коленете му. Заудря крака в земята, за да отърси мръсотията, и свърна зад ъгъла. Изведнъж спря. Точно срещу него на тротоара лежеше новородено кученце. Гласът, от който преди малко настръхваше, не идваше от онази смъртоносна дупка, а от слабичкото животинче. Нямаше кръв по козината му, нито пък рани, нито следи от гумите на микробуса, който миг преди това отмина с бясна скорост. Лицето на Сидар помръкна. Разбра, че смъртта, за която преди малко мечтаеше, е толкова близо, колкото и далеч от него, и се почувства глупаво. Фантазиите, в които се бе вкопчил, бяха напразни. Само засъхналата кал по панталоните му и болката, която изпитваше кутрето, бяха реални. Всичко останало беше безсмислено. Имаше семейство, но бе самотен; не обичаше никого и никой не го обичаше; бе подценяван и подценяваше всичко; не умееше да бъде щастлив и не смяташе, че някога ще се научи; беше на единайсет години, но за всички си оставаше малко дете; никой не го питаше какво мисли, а дори да го питаха, нямаше мнение по който и да е въпрос.