Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Именно тогава гробът на странстващия мъдрец, който дълго не страдал, отново намери покой и се сля с безкрайността. Ако не броим минувачите, които от време на време шепнешком редяха молитви и отъркваха в надгробния камък билетите си за автобуса, плака, ферибота или самолета, в продължение на близо трийсет и шест години не се случи нищо, което да наруши спокойствието му. Тъй като самото название странстващ мъдрец отговаряше по смисъл на неговото пренасяне от едно място на друго, в деня, преди да потеглят на дълъг път, хората се отбиваха, за да получат благословия и да намерят късмета си там, където отиват, и сякаш за да получат одобрението на въображаем служител на митницата, пъхаха пръст и ръждивата кал, след което правеха отпечатък в някое ъгълче на билета. Това се бе превърнало в ритуал. През втората половина на шейсетте години вместо пътниците постепенно започнаха да идват гурбетчиите и техните близки. През цялото това време най-верните посетители на светеца бяха останалите в родината си съпруги на мъже, които отиваха на работа в Германия. Тъй като нямаха билети, намазваха с ръждива кал някое видно място като например връхчетата на пръстите си или пък дланите си, така че, след като изсъхне, да прилича на къна. Ала с времето повечето от тези жени заминаха при мъжете си. Първо по две-три, после по три-четири и постепенно посетителите съвсем намаляха. В края на трийсет и шестата година както ловната дружинка постепенно стяга обръча около дивеча, така дървените парапети на този величествен гроб, белият мрамор с виненочервени жилки и дори и ръждивата кал неусетно бяха погълнати от работилници, магазини и ресторанти. Така от някогашните два гроба на странстващите мъдреци, първо остана един и накрая нито един.

Когато довършителните работи по булеварда приключиха, на хълма, на който се намираха двата древни гроба, бяха направени най-съществените промени. На склона откъм северозападната страна на православното арменско гробище бяха построени красиви жилищни блокове. След тях като пъстри хвърчила се появиха магазини с бляскави витрини, пазари и заведения с музика и забавления. Хората, които имаха тук къщи или земя, за нула време се сдобиха с пари, тъй като цената на сградите по булеварда бързо скочи от три до пет пъти нагоре. Повечето апартаменти с изглед към улицата бяха дадени под наем за офиси, а много от тях бяха наети за лекарски кабинети и адвокатски кантори. С времето станаха толкова много, че на всяка маршрутка, която минаваше по най-оживените места в квартала, се падаше поне по един доктор и по един адвокат. Онези, чиито здравословни или правни проблеми бяха повечко, а парите им — кът, се мятаха на маршрутките и често се случваше да получат безплатни консултации от доктора или адвоката, който пътуваше с тях. Разговори от подобно естество се провеждаха от сутрин до вечер и някои от шофьорите на микробусите, които любопитно надаваха ухо, бяха събрали достойни за уважение познания в областта на медицината и правото. Дори един от най-коментираните, високоплатени и високопоставени лекари невролози от това време, пътувайки непрекъснато по една и съща линия, дотолкова се бе сприятелил с един от шофьорите, че когато някой болен питаше това или онова, той майсторски се изплъзваше и директно го пращаше при шофьора. Улегналият, но закачлив доктор, който започна тази игра само защото му бе досадно, постепенно започна да се забавлява. Младият шофьор бе много умен и същевременно търпелив. Тъй като не се налагаше да се съобразява с нормите на медицината и да мери всяка своя дума до милиметър, говореше както му падне, без да си дава сметка, че по този начин разбива надеждите на хората. Както си караше, имитираше обзетите от мании невротични дами и разтревожените господа и често успяваше да ги накара да се посмеят на себе си. Възрастният доктор до такава степен бе заинтригуван от тези представления, че след известно време му предложи да работи при него в кабинета. Всъщност, тъй като това приятно и забавно приятелство между тях не можа да се вмести в нормите на поведение, които се изискват в един лекарски кабинет, не след дълго младият шофьор отново се върна на предишната си работа.

За сравнително кратко време, в рамките на не повече от петнадесет години, видът на квартала изцяло се промени. Булевардът блестеше от чистота. Сега вече никой не помнеше, че под спретнатите модерни блокове, под магазините с лъскави стоки и кабинетите на уважаваните лекари, някога е имало, а и все още имаше стотици гробове. Повечето блокове бяха снабдени с асансьори, които не само се качваха от партера до горните етажи и обратно; те слизаха и под земята, така че човек можеше да проследи като парчета от огромна торта всички пластове на живота. Най-отдолу беше земната кора, върху нея — буци пръст, после слой разнебитени гробове и най-отгоре тънък пласт асфалт; следваха няколко апартамента, червен покрив и над всичко това се извисяваше безкрайното синьо небе… Хората казваха: „Навремето на това място имаше гробище“. Но тъй като това, за което мимоходом се споменаваше, се беше случило преди около петнайсет-двайсет години, думите им звучаха странно. Нещо от рода на: „Имало едно време красиви като феи момичета, които се къпели в светлина в кристалния дворец на владетеля на луната.“ Това е толкова реално, колкото едно непреживяно и непочувствано минало или ефирно небесно сияние отвъд големия поток на времето.