Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Когато дойде време двата мраморни ковчега да бъдат вдигнати, човекът, който работеше на булдозера, получи силни болки в слабините и си тръгна. На следващия ден болката бе стихнала, но работникът отказа да се качи в булдозера. На третия ден вместо него пристигна дядо му. Беше без зъби и го болеше коляното, ала сякаш не бе изгубил и частица от силата в челюстта си; разказваше наляво и надясно ужасяващи истории, от които всеки щеше да настръхне; говореше за онова, което щеше да постигне онези, дръзнали да осквернят гробовете на светците. На четвъртата сутрин вече нито един от работниците не се приближи до булдозера, за да започне работа. Всъщност никой, освен тях не питаше и не се интересуваше от съдбата на странстващите мъдреци, но откакто някой подшушна на заетите с проекта, че това положение може да се приеме като проява на неуважение към религията и че може да се използва срещу тях от политическите им конкуренти, те започнаха да проявяват по сериозен интерес към проблема. Годината бе 1949. Политическото равновесие бе много крехко. В критиките на опозицията и в мъглявата защита на управляващите непрекъснато се коментираше въпросът за неуважението на опонентите към религията. И точно в този момент се намеси фирмата „Трима приятели консултанти“.

Първият от „Трима приятели консултанти“ предложи да се очертаят отбивки по булеварда с цел да се запазят гробовете на светците. Ала от онзи фатален ден, в който съпругата му разбра, че за една нощ е изхарчил парите за наема в нощен клуб и го нахока пред всички на работното му място, а на всичко отгоре му шибна и една плесница, вече никой не приемаше сериозно горкия човек и предложението му увисна във въздуха. Вторият от „Трима приятели консултанти“ бе на мнение, че булевардът трябва да върви съвсем прав, а на местата, където се намираха двата гроба, да се обособят две площадки, досущ като пити овче сирене. Макар и трудно, думата му вкъщи се чуваше, но тъй като всички бяха наясно, че редовно повишава тон и дори хвърля по стените храната, която не харесва, и понеже никой не искаше да поеме отговорността за бъдещите катастрофи, тази идея също не видя бял ден. Тогава третият от „Трима приятели консултанти“ заяви, че в желанието си бързо да приключат нещата, хората, заети с проекта, действат необмислено, че за да намерят най-правилния начин за решаване на въпроса, трябва първо да проучат и да изяснят конкретния проблем. После надълго започна да обяснява, че когато внимателно се информират за подробностите, пред тях ще се появят повече възможности и категорично убеден в собствените си думи, добави: „Първо да поставим диагнозата, а после да мислим за лечението“.

Точките, по които третият от „Трима приятели консултанти“ искаше да получи яснота, бяха следните:

1. Какво е представлявала армията на Ебу Хафс-и? Защо е стигнала до Истанбул?

2. Ако тази армия наистина е воювала в името на победата на исляма, какво е търсил в нея човек като странстващия мъдрец, чието име съвсем не прилича на арабско?

3. Ако странстващият мъдрец е воювал заедно с арабите за завладяването на Истанбул и е пожертвал живота си, защо гробовете са два?

4. Кой от двата гроба е истинският?

Когато изложи една по една тези точки с цел да спечели време и да премине на другите точки, третият от „Трима приятели консултанти“ дебело подчерта, че всъщност най-наложително е да се разбере кой от гробовете е истинският и кой фалшивият. Беше добър оратор. И отгоре на всичко — ерген.

В крайна сметка предложението бе прието и добре оценено, само че единственият начин да се разбере кой от двата гроба е истинският, бе всеки от тях да бъде разровен. Ала да посегнеш на гроба на светец в такъв период, бе все едно да приемеш подарък, чието съдържание, както и изпращачът, са неизвестни. Вероятно при отварянето на пакета едва ли щеше да излезе нещо неприятно, но можеше да се случи и обратното. И сякаш напук, точно тогава един журналист, за когото се говореше, че закусва попара с ракия, надушвайки нещата, помести следното заглавие във водещия вестник на опозицията: „Костюмирани служители на правителството разкопават гробове“. В действителност статията не беше така критична като заглавието и не беше съвсем ясно за какво точно става дума. Ставаше ясно обаче, че журналистът напира от желание да сподели някоя тайна и може би причината да не доизпипа статията си, бе просто фактът, че се е напил и е задрямал. Нямаше гаранция, че след като се е посъвзел, още преди да се опомни съвсем, не се е захванал да пише друга статия.