Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Този ден Злочест Баштурчин напръска с отрова най-напред един от апартаментите в Двореца на бълхите. Когато след петнайсет дни се върна, за да напръска малките хлебарки, които се бяха излюпили от яйцата, останали между измрелите майки, вратата на този апартамент бе заключена. Но още е рано да говорим за това. Защото тази история има предистория.

Навремето в този район имаше две стари гробища, едното бе с формата на малък, добре поддържан правоъгълник, а другото — на голям неугледен полукръг. Всяко гробище беше претъпкано и в същото време някак самотно. Обраслите им с бръшлян плетове бяха заобиколени от сенчести възвишения. Имаха обща порутена ограда и във взаимно разбирателство се ширеха на огромна по площ местност. Голямото гробище беше на мюсюлманите, а малкото — на православните арменци. Оградата, която ги разделяше, беше висока около метър и половина, така че никой да не може да прескочи от едното в другото. По цялата й дължина в долния край бяха насипани ръждясали пирони, парченца стъкла, бяха нахвърляни и счупени огледала без притеснението, че ще донесат нещастие. Металните парапети и двукрилите широки врати на двете гробища се издигаха едни срещу други на сто и осемдесет градуса от общата им ограда, така че едното гледаше на север, а другото на юг. Ако някой от посетителите искаше да премине от другата страна, трябваше да излезе от гробището, в което се намираше, и да върви покрай оградата, докато стигне до другото. Но тъй като никой, чийто роднина бе погребан в едното гробище, не бе изявил желание да посети другото, не се налагаше да прави това. Ала имаше и такива, които, независимо от това дали е ден, или нощ прескачаха оградата и се прехвърляха от другата страна. Това бе вятърът, крадците, гущерите и котките. Те бяха съвсем наясно с възможностите за преодоляване на оградата — над, през и под нея.

Това не продължи дълго. Заради непрекъснатите изселвания, градът се изпълни с армия от бетонни войници, напредващи със стегната крачка. Когато човек погледнеше отдалече, съвсем ясно се виждаше как всичко наоколо се задръства и прелива от еднакви постройки. Така четирите страни на гробищата, обградени с прииждащо море от сгради, останаха в средата като две тихи островчета. Покрай изникващите нови блокове се строяха и къщи и в зависимост от местоположението на постройките от птичи поглед се виждаха множество къси криволичещи улички, които напомняха артериите на главния мозък. Къщите отнемаха от площта на улиците, улиците пък от пространствата пред къщите и така целият район се разду като ненаситна риба. И най-накрая, когато набъбна до пръсване, забиха скалпел и направиха тънък разрез в изопнатия, подпухнал, преуморен търбух, за да може районът, а и онези, които живееха в него, да си поемат дъх. Всъщност този разрез бе един нов булевард.

Заради непредвидимото разрастване на района, което не можеше да бъде спряно, всички улици, включително и задънените, се оказаха изтласкани към бреговете. Същото се отнасяше и за отходните води, които течаха наникъде. Сега обаче, за да се влеят в един канал, който да осигури оттичането им, изграждането на нов булевард бе наложително. Ала когато трябваше да обсъдят въпроса, да определят откъде и как ще минава пътят, натоварените с тази задача хора се оказаха пред неприятно откритие — сякаш нарочно по цялото трасе имаше или държавни учреждения, или имоти на уважавани личности, или пък направо натъпкани една до друга бедняшки къщи, срутването на които би създало проблем. И така, за да бъде построен булевардът, се налагаше най-напред да му се отвори път.

Тъй като Истанбул беше град, в който къщите не се строяха според улиците, а от доста време улиците се прекарваха според къщите, при изграждането на новия булевард трябваше да бъдат срутени възможно най-малко сгради. И така, оставаше само един начин — хълмът, на който се намираха гробищата.

Когато с тази поправка докладът, който властите подготвяха, бе приет, се взе решение в рамките на два месеца и половина двете гробища да бъдат преместени и местността да се изравни така, че през нея да минава път. Хората, които имаха починали близки или роднини във въпросните гробища, нямаше нужда да се тревожат. Беше напълно възможно всички гробове без изключение да бъдат пренесени на други места в града. Мюсюлманските гробове например можеха да бъдат прехвърлени на склона, който гледаше към Златния рог, а немюсюлманските — в действащи гробища в различни квартали.