Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Всъщност повечето гробове бяха толкова стари, че собствениците им отдавна живееха на друго място. А останалите имаха стопани, но бяха изоставени. Въпреки това тези, които душеха отблизо какво става с гробищата, се оказаха доста повече, отколкото предполагаха компетентните по въпроса хора. Някои от тях искаха мъртвите да бъдат оставени намира. Други твърдяха, че на всички посочени адреси гробищата са претъпкани, и настояваха решението да бъде отменено. Но всъщност повечето близки на починалите искаха час по-скоро да се направи каквото трябва и се заловиха с дейностите по пренасянето. През следващите дни по най-различно време мюсюлманското гробище посрещаше всякакви посетители, всеки от които бе натоварен с различна задача. На изгрев-слънце дългогодишните пазачи на гробищата хвърляха по едно око, за да проучат положението, и зариваха гробовете, преравяни през нощта. Събираха разпилените кости и прикриваха следите от работниците. Служителите ма заплата идваха по обяд, за да проверят охраната, а след обяд на големи тълпи пристигаха семействата на покойниците, загрижени да не би да се смесят останките им с тези на други мъртъвци, говореха с надгробните плочи и споделяха мъката си с тях.

Жените от някои семейства, едни на средна възраст, други вече на години, идваха почти всеки ден и това продължи чак до категоричната забрана за посещения. Когато се уморяваха, постилаха около гробовете килимчета и сядаха на тях. После заедно или пък поотделно започваха да плачат и да се молят. Силно прегръщаха и притискаха в скута си децата, които бяха довели със себе си, като ги караха да стоят тихо и да проявяват уважение. Постепенно времето напредваше, въздухът натежаваше и някои деца се унасяха, други хукваха да си играят. Един ленив облак грациозно се стелеше и обгръщаше насядалите край гробовете жени. Приличаше на дух, който се спуска над земята. Така или иначе, дори и сиянията от другия свят са подвластни на земното притегляне. Жените вадеха от овехтелите си кой знае кога купени чанти, чийто мръсно кафяв цвят не се бе променил, солети с анасон и термоси с чай и се черпеха. В същото време шишето с ароматизиран спирт минаваше от ръка на ръка и те освежаваха изпотените си лица, намазваха тъмночервения отпечатък, останал под коленете им от дебелия ластик на найлоновите им чорапи и така я караха до свечеряване. По някое време разгръщаха изписаните от край до край тефтери, на които в празните полета и по ъглите на страниците бяха добавяни бележки. Започваха по ред да изброяват имената на хората, заради които покойният не бе видял бял ден, и докато коментираха къде се намират и с какво се занимават онези от тях, които все още бяха живи, с учудваща бързина забравяха починалия и се улисваха в клюки за живите. Постепенно чаят свършваше, от солетите оставаше шепа анасон, някоя от жените припомняше, че въпреки всички изживени страдания мъртвият дори и сега не може да намери покой; така облакът на вътрешното напрежение се разсейваше и отмаляването, породено от мястото, на което се намираха, изчезваше. Това бе нещо като извисяване на материалното към небесните селения. Все пак дори най-обикновените земни истории не остават безучастни към божественото. Така някои от възрастните жени, както и онези на средна възраст, стъпка по стъпка извървяваха пътя от молитвите към проклятията, от проклятията към клюките и така отново и отново.

Щом се върнеха в реалността, мигом се оглеждаха и търсеха с очи децата си. Издирваха един по един малчуганите, които безстрашно се бяха разпръснали между надгробните плочи и бяха подскачали, търчали и безброй пъти обиколили цялото гробище. След като ги намереха, отново ги довеждаха до гроба за последната молитва. В това време мъжете се връщаха уморени и отегчени, задето през целия ден се бяха опитвали да изразят волята си пред глухата за молби бюрокрация. В края на деня, след като все пак бяха успели да се сдобият с няколко документа и карта на новото гробище, но не бяха разбрали къде според тази карта ще бъдат погребани мъртвите, се връщаха обратно. Посрещаха хладнокръвно заядливите въпроси и глупавите коментари на своите майки, сестри, жени, тъщи, лели, стринки, вуйни, балдъзи и дъщери. И преструвайки се, че уж всичко е под контрол, даваха информация за онова, което им бе известно. Жените събираха постелките и докато се сбогуваха с надгробните плочи, осъзнаваха противоречията в информацията, която им бе съобщена, и започваха да задават нови и нови въпроси или пък упорито да повтарят предишните. Заради тежката бюрократична машина мъжете по цял ден тичаха ту в тази, ту в онази посока, а това опъваше нервите им като струни. В крайна сметка се оказваше, че не са свършили никаква работа. Затова, когато семействата напускаха гробището, мъжете крещяха на жените си, те пък хокаха тях. После се стъмваше, огромната метална врата се затваряше и в гробището наставаше злокобният час на крадците и уличните кучета.