Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

На 1 май 2002 г., сряда, докато паркираше на заден ход микробуса си, Злочест Баштурчин разпиля боклука пред Двореца на бълхите. Този жилищен блок бе издигнат през 1966 г. и от някогашното му великолепие нямаше и помен. Колкото до съпрузите, които го построиха, въпреки че бяха чужденци, преди време се бяха озовали в Истанбул.

През есента на 1920 г., когато Агрипина Фьодоровна Йосифова за първи път видя Истанбул от палубата на товарния кораб, на който се намираше, имаше подутина на гърба и бе с леко издут корем. Умираше от глад. Откакто потеглиха от Крим, бяха минали три дни, през които всички пасажери не бяха подвили крак. С помощта на съпруга си, макар и трудно, успя да си проправи път, хвана се за парапета и се опита да огледа града, който ги очакваше. Още като малко момиче повече от всичко обичаше да си играе с цветовете. За да се почувства като у дома, където и да отидеше, първо трябваше да види цвета на съответното място. Роди се в Грозни. Имението, в което прекара детството, си бе виненочервено. Църквата, която посещаваха семейно всяка неделя, бе с цвят на пергамент, вилата, в която отсядаха по време на религиозните празници, бе като блестящ на росата смарагд. А къщата, в която, след като се омъжи, и живя със съпруга си, бе оранжева като слънцето през зимата. Не само помещенията, хората, животните, дори миговете имаха свой цвят и тя вярваше, че ако успее напълно да се концентрира, може да го види. Отново постъпи така. Очите й се насълзиха и чак докато гледката срещу нея се забули, без дори веднъж да мигне, без въобще да отмести поглед, най-напред с нескрито любопитство, после капризно и с недоволство, защото не можеше да види всичко докрай, наблюдаваше силуета на града. А всъщност тази сутрин над Истанбул се бе спуснала гъста мъгла. И въпреки че жителите много добре знаеха това, в мъгливите дни дори градът сякаш забравяше цвета си. От деня, в който се роди, та досега Агрипина Фьодоровна Антипова бе носена на ръце; беше свикнала на обич и уважение, беше й вменено, че когато нещо не стане както тя иска, то е защото другите са виновни. Така че тя възприе упорството, с което Истанбул се криеше зад стелещата се на талази мъгла, като враждебност, насочена към нея. И все пак й се искаше да даде шанс на града, понеже вярваше във величието на прошката. Обърна малката сребърна икона на Дева Мария към града и се усмихна: „Не постъпи правилно, но аз все пак съм снизходителна и ще ти простя. Защото така е правилно.“

— Срещу това мога да ви дам хляб и вода — чу изведнъж някакъв глас. Когато се наведе и погледна, видя, че долу в една лодка мургав и съсухрен мъж с орлов нос държи в едната си ръка хляб, а в другата шише с вода и прави знаци. Преди Агрипина Фьодоровна Антипова да осъзнае какво се случва, закръглената русокоса жена с къса коса и червени бузи, която стоеше точно зад нея, я избута настрани и с един скок застана на мястото й, свали златния си пръстен и го завърза за колана, който изтегли от кръста на дъщеря си. След това го спусна надолу към лодката. Мъжът взе пръстена, вдигна го нагоре и недоверчиво го огледа, след което завърза на колана кръгъл черен хляб и го остави да виси. Едрата руса жена бе подстригала косата си, защото на кораба бяха плъзнали въшки. Сега тя и дребната й дъщеричка лакомо се нахвърлиха на хляба, а през това време Агрипина Фьодоровна Антипова с широко отворени от изумление очи се загледа в морето и в този момент видя, че не само корабът, на който беше, а и всички кораби, пуснали котва на пристанището, са заобиколени с подобни лодки. По-хитрите гърци, арменци и турци протягаха глави от лодките и предлагаха храна и вода, като се пазаряха с руските белогвардейци, които дни наред стояха гладни и жадни. Когато разбра какво става, рязко се дръпна назад, сякаш някой се опитваше да грабне от ръката й малката сребърна икона на Дева Мария, и за да схване на какво точно място бе дошла, насочи поглед отвъд корабите, вълните и продавачите и още веднъж внимателно се вгледа в Истанбул.

По това време градът беше в окупация и преживяваше тежки времена. Хвърли бегъл поглед на деветнайсетгодишната жена, която доста смутено и в същото време сериозно го наблюдаваше от палубата на кораба, пуснал току-що котва. Отдавна се бе отказал да се занимава със себични новаци като нея. Така че Истанбул разкърши рамене, обърна гръб и се върна към собствените си напразни усилия. Агрипина Фьодоровна Антипова изтръпна от вледеняващия му смях. Не че не бе виждала от време на време хората да се държат неучтиво, ала за първи път се оказваше свидетел на дързостта на един град. Когато преодоля първоначалното си стъписване, спусна всички пердета, прозорци и щори на душата си, разсърди се. От кораба слезе ядосана. И дори два месеца по-късно, през които коремът й порасна, а подутината на гърба й съвсем изчезна, тя все още беше сърдита на Истанбул; градът бе все така безразличен, а цветът му — неизвестен.