Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

За разлика от жена си генерал Павел Павлович Антипов не прояви специално отношение към Истанбул нито през онзи ден, нито по-късно. Той беше от хората, които през целия си живот се бяха чувствали отговорни към другите и затова бяха оцелели. Тоест, беше от тези мъже, които обичат слабите жени или пък правят по-слаби жените, които обичат. Именно затова, преди да слязат от кораба, сърдечно прегърна Агрипина. В прегръдката си държеше не само нея, пазеше и нероденото им бебе, и цялото им богатство, което бяха успели да изнесат от Русия.

Само дето за кратко време продадоха един по един, и то много под стойността им, всички скъпоценни камъни, които можаха да натъпчат в корсета на Агрипина.

След революцията на болшевиките в Русия в Истанбул се стекоха хиляди бегълци белогвардейци и според слуховете още хиляди бяха на път. Генералът предлагаше на безценица скъпоценните камъни и трудно намираше купувачи за почетните медали, семейните спомени и благородническите отличия. В края на първия месец не бе останало абсолютно нищо от богатството, с което се надяваха, ако не друго, то поне да им бъде достатъчно да живеят спокойно две години. Една сутрин в осигуреното им от френския червен кръст разнебитено спално помещение, пригодено за целта от бивш карцер, което споделяха с още петдесет и пет души, върху разстлания дюшек с жълтеникави петна Агрипина Фьодоровна Антипова с ненавист придърпа към себе си главата на трийсет години по-възрастния си съпруг с леко посребрена коса и я сложи на корема си, който непрекъснато растеше. Павел Павлович Антипов много добре знаеше какво означава това. Той имаше две възможности: или час по-скоро да си намери някаква работа, или пък, въпреки че се срамуваше от него, да пише на брат си, който живееше във Франция, и да поиска помощ. Тъй като дори мисълта за втората възможност опъваше нервите му до краен предел, без да се колебае, избра първата възможност.

Всъщност да си военен, при това генерал, е не просто професия. Когато се наложи да си търси работа, Павел Павлович Антипов осъзна, че не знае какво да прави и не може да прави това, което знае. Откакто се помнеше, всяко нещо, което бе преживял, се случваше както го бе подредил предварително или както трябваше да стане. Ала революцията го хвана тъкмо когато се издигна като генерал и така спечеленото с години уважение и животът, който си бе изградил, само за миг се сгромоляса. Въпреки всичко дори в онези смазващи дни не бе заставал, както в този момент, лице в лице с безпомощността, наречена неизвестност. За да се пребори с неизвестността, първо трябваше да разбере къде да я намери. Но тъй като не я откриваше, не можеше да вземе решение каква тактика да използва. Тя можеше да го нападне всеки момент, от всички страни, можеше да смени оръжията както й скимнеше. Дори да се водеше война, тя нямаше нито бойно поле, нито правила, нито стратегия. Но понеже нямаше война, беше още по-лошо, защото Павел Павлович Антипов не знаеше друг начин, по който да живее. Бе загубил твърде много — имотите си, привилегиите си, уважението, на което се бе радвал, приятелите си, роднините си, подчинените, на които даваше заповеди, армията, в която служеше, градовете, в които бе преминало миналото му, страната, в която си мислеше, че ще премине бъдещето му… Както и да е, все още вярваше, че се е съхранил и е останал такъв, какъвто беше — лоялен воин с несломима вяра.

Хиляди военни от царската армия с най-различни звания много отдавна се бяха пръснали и работеха на най-неочаквани места — в хотелите, кабаретата, игралните домове, ресторантите, баровете, кафенета, в които се носеше музика, в кината, плажовете, нощните клубове и по улиците. Носеха таблите и миеха чиниите в малки порутени ресторанти. Работеха като крупиета в пъклените игрални домове. Продаваха играчки по улиците. Акомпанираха на пиано на очарователни жени, които танцуваха и пееха в увеселителните заведения. Всички работни места бяха заети, но те внимателно следяха ситуацията и щом някъде се появеше възможност, тутакси отиваха там. Като новородено жребче графът генерал Павел Павлович Антипов пъплеше с треперещи, изнемощели крака, опитвайки се да намери своя път из цялата тази бъркотия. И след като седмици наред се мота насам-натам, единствената работа, която най-накрая успя да намери, бе като гардеробиер в едно шумно бистро. Тук често се отбиваха изгряващи италиански художници, които правеха гравюри в източен стил. Техни герои бяха френските и италианските офицери в града, които гледаха високомерно и се подвизаваха с изисканите си любовници със самурени палта и вишневочервени устни. Жените винаги бяха едри и бели, а улиците — тесни и сенчести. В бистрото ходеха и отчаяни еврейски банкери, които, за да си приберат дадения на двореца заем, даваха още по-голям заем. Редовни посетители бяха турските младежи — гуляйджии, преситени от богати наследства, но ненаситни да ги харчат, шпионите, бохемите, снобите и всички те погубваха душата си в търсене на страст и приключения.