Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Късметът бе на нейна страна, защото късметът обича да поставя на изпитание тези, които застават пред него с подобни претенции. И ето, че си намери работа като сервитьорка в една от най-известните сладкарници в Бейоглу. По цял ден като совалка сновеше между кухнята с аромат на канела и крем и издокараните посетители в украсения с огледала и изящни витражи салон на сладкарницата. Бе понаучила отделни думи от най-различни езици само колкото да разбере поръчките, които бяха почти едни и същи, както и желанията на клиентите, които звучаха в ушите й еднакво неблагозвучно… Никога не положи усилие да научи повече. И без това, когато не се налагаше, не си отваряше устата. Въпреки многото работа и малкото пари нито веднъж не се бе случило някой да я види намусена или да я чуе да се оплаче от нещо. Всъщност шефът непрекъснато напомняше на момичетата да се усмихват, докато сервират, само че в момента, в който се скриеха от полезрението му, те изцяло променяха изражението си. За разлика от тях през целия ден, във всеки момент, усмивката бе съвсем естествено изписана на устните на Агрипина. На всичко отгоре, докато другите момичета се опитваха при всяка възможност да се скатаят от работа или пък гледаха да намерят нещо, с което, перчейки се, да се измъкнат от жестоката преса, тя непрекъснато работеше. Това, което я измъчваше повече от желанието й да остави в миналото изпълнените със страдание дни, бе по-скоро потребността й да се посвети на страданието и посвещавайки се на него, да се отдаде на вярата си. Ала с времето нейното безропотно покорство излезе от рамките на допустимото смирение и започна да прилича на упорито и страстно възхваляване на проблемите. Обикновено тайно я завладяваше гордост заради страданието й. Тя вярваше, че колкото повече се трови, толкова повече се пречиства и колкото повече се отдава в полза на рабите господни, толкова повече се приближава към него. Колкото по-непоносими бяха трудностите, с които се сблъскваше, колкото по-драматични бяха ситуациите, които трябваше да изтърпи, колкото по-вулгарни бяха хората, които обслужваше, толкова повече нарастваше дълга на Всевишния към нея. Рано или късно щеше да получи това, което й се полагаше. „Това е само изпит — казваше си тя и се усмихваше на себе си. — Колкото е по-тежък, толкова по-хубав ще бъде неговият край“.

— Защо ми се усмихвате? Какво искате да кажете с тази усмивка?

Агрипина Фьодоровна Антипова впери празен поглед в хокащата я мюсюлманка. Но ефектът от нейното сепване бе, че разгневената жена се ядоса още повече. Всъщност тя беше член на Сдружението на съвременните жени — организация, която защитаваше тезата, че трябва да се екстрадират всички бежанки, дошли с белогвардейците, които вземат акъла на мъжете мюсюлмани и измъкват парите от портфейлите им. Между по-важните задачи на членовете на сдружението беше да намерят белогвардейските аристократки с дълги копринени руси коси, бели шии, нагли погледи и неморално поведение и да ги опишат в протокол. С подготвените доклади трябваше често да посещават известните високопоставени личности и да си осигурят подкрепа за своята кауза. Те настояваха да се затворят нощните клубове и всички изоставени места, които можеха да вселят проклятието на Содом и Гомор в Истанбул, и да се изгонят от Галата всички проститутки, домъкнали се от публичните домове на Киев и Одеса. Спасените от грозящата опасност още непрогледнали в живота младежи с незасъхнало по устните майчино мляко, не трябваше да изпитват досада от техните предупреждения. И докато властите вземеха необходимите предпазни мерки по този въпрос, следвайки политика на гонение, жените от сдружението със собствените си възможности трябваше да изразяват лошото си отношение към всяка бежанка, съпруга на белогвардеец.

Когато Агрипина Фьодоровна Антипова преодоля първоначалното си смущение, вдигна ръка към гърдите си, обгърна с длан образа на Свети Серафим, който носеше на сребърното си колие, и силно го стисна. Заредена с неговата сила, се усмихна на жената, която възприе като част от пълния с безкрайни страдания божествен изпит, през който минаваше. Поведението ти не беше правилно, но аз все пак ще бъда великодушна, дори ще ти простя, защото така е правилно.

Вечерта, когато се прибра вкъщи, набързо разказа случката на мъжа си. И без това той нищо не я бе попитал. Не искаше да знае каквото и да е, свързано с живота навън. От една страна, се възхищаваше на жена си, задето успяваше да оцелява в този кошмарен живот, и в същото време съвсем откровено се обиждаше. Откакто се принудиха да напуснат спалното помещение, предоставено от френския червен кръст, рядко излизаше от противната дупка, която си бяха взели за дом. Пишеше писма на брат си във Франция, които всъщност не изпращаше, а после, потъвайки в мисли, наблюдаваше хората по улицата. Дните му минаваха пред прозореца в съзерцание на живота отвън сякаш очакваше някого. И като че ли за да сложи край на това досадно чакане, бебето им се роди в седмия месец.