Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

За нещастие още преди да заобича бебето си — час след час, стъпка по стъпка — и преди да успее да го обича толкова много, че да убеди себе си, че го обича от сърце, Агрипина Фьодоровна Антипова го загуби.

През онзи следобед тя се върна вкъщи, за да го накърми. Бебето и мъжът й спяха сгушени на канапето пред прозореца под светлината, която струеше не от слънцето, а сякаш от седмото небе и разпръсваше златни лъчи. Всичко наоколо бе обагрено в нюанси на жълтото. Ивиците светлина, които се процеждаха между гънките на пердето, бяха кехлибарени, лицето на генерала бе лимоненожълто, покривката на канапето бе с цвят на сушена кайсия, пелените на бебето — с цвят шафран, а малката топка отгоре бе жълта с лилави оттенъци. Агрипина Фьодоровна Антипова присви очи заради слънцето, което я заслепяваше, и с тревога и любопитство се приближи към странната топка. След няколко крачки спря и внезапно осъзна какво всъщност гледа. По отношение на цветовете беше права. Хората, градовете и ситуациите имаха свой характерен цвят; смъртта също. Смъртта на всяко живо същество има различен цвят. При едно новородено бебе той е жълт с лилави оттенъци.

След малко Павел Павлович Антипов се събуди. Преди да забележи, че жена му е в стаята, стараейки се да не разбута бебето, което държеше в прегръдките си, внимателно се изправи. Леко се протегна, лениво се прозя и погледна през прозореца. На улицата беден продавач на дроб бе натоварил на коня си, чиито ребра се брояха от слабост, телени кошници с дроб, а двама тарикати се караха и пазаряха с една мюсюлманка. Продавачът на дроб, който не пропускаше да поприказва с жените, през цялото време се опитваше да разгони лепкавите мухи, които се рееха над телените кошници. Конят му вървеше редом с него и бавно поклащаше опашка. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса мъртъв. Още от най-ранните часове на утрото досаден вятър навяваше топъл въздух, който така дълбоко проникваше във всеки и всичко, че дори олелията между продавача на дроб и клиентите му не можа да наруши тегнещата тишина, надвиснала над улицата. Павел Павлович Антипов разсеяно затвори прозореца, облегна се назад и погледна бебето. Най-напред нищо не разбра. Устата му бе леко отворена, очите също, а свъсените му вежди сякаш бяха останали в плен на лош сън. Цялото му личице бе покрито с тънки лилави вени. Приличаше на пукната порцеланова купа. Павел Павлович Антипов пое кръглата и студена жълто-лилава главица сякаш бе стъклено кълбо, в което искаше да види бъдещето си. Тъй като години наред не бе плакал, съвсем бе забравил как ставаше това. Като всички хора и той преди сълзите даде воля на гласа си. Трябваше да вие, за да успее после да заплаче.

Продавачът на дроб, който не бе успял да продаде стоката си на свадливите старци, я прибираше обратно в телените кошници. Долови нещастие във вика, който внезапно се разнесе наоколо. Дръпна с усилие юздите на отпуснатия от жегата кон и пое по пътя си, повличайки след себе си рояци мухи и цяла армия котки.

Павел Павлович Антипов дълги години не бе виждал най-малкия си брат, тъй като далеч преди революцията той бе заминал и се бе установил в Европа. Вместо да продължи бащината си професия и да стане военен, бе избрал търговията и служеше не на царя, а на парите. Затова Павел Павлович Антипов тайно го подценяваше и все отклоняваше предложенията му за помощ; не можеше да преглътне гордостта си и да се приюти при него. След погребението обаче написа още едно писмо на брат си, в което искаше да ги вземе във Франция и за разлика от предишните писма реши да го изпрати.

През дългите години, докато живееха във Франция, генералът и жена му никога не споменаха злополучната истанбулска утрин и с всеки изминал ден се отдалечаваха един от друг както в чисто човешките, така и в духовните си светове. Истината бе, че идването им в тази страна бе станало много по-бързо и лесно, отколкото предполагаха. Дори да имаше затруднения, бяха готови да се подложат на всякакви рискове, само и само да се отърват от зловещия Истанбул.

Непосредствено след смъртта на бебето Павел Павлович Антипов твърдо бе разбрал едно — искаха час по-скоро да избягат от този проклет град. Оказа се, че Истанбул някак не можа да се приспособи към тях или пък те не бяха успели да се приспособят към него. Нямаше смисъл да се измъчват, защото вратите на шанса в този град отдавна се бяха затворили за тях или пък изобщо не се бяха отваряли. Родът им не пусна корени тук, така и не даде плод. За тези, чийто път в един етап от живота минаваше оттук, имаше само две възможности — да дойдат в Истанбул, спасявайки се от други беди, или един ден да побягнат от него.