Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Когато обаче този момент дойде, Павел Павлович Антипов вече бе живял твърде дълго и толкова много бе остарял, че бе започнал да носи годините си като овехтяла дреха, която човек дълго е използвал, но понеже е удобна, иска още да я носи, стига да не изпита неудобство, ако някой го зърне с нея.

Беше постигнал всичките си цели, бе възстановил всичките си загубите, бе живял колкото трябваше, но въпреки че бе взел всичко, което имаше да взима, животът му не свършваше. Край него нямаше друг, който да живее толкова дълго. Много по-млади хора, които обичаше, за които се грижеше, които му създаваха трудности или които мразеше, си отидоха един по един. Мъката по тях се наслояваше в гърдите му и нощем се превръщаше в остра режеща болка, която пронизваше сърцето му. Допускаше, че близките на починалите, дори жена му и дъщеря му, тайно го обвиняват и го мразят, задето продължава да живее в това греховно време, в което не само животът, но и смъртта не загубила магията си. Беше на деветдесет и четири, но нито беше грохнал, още по-малко пък оглупял, дори не бе остарял. Ала нищо не можеше да направи. Единствено със смъртта си можеше да заличи вината си, но както смъртта не идва по желание, така и той не бе проявил желание към нея.

От време на време се терзаеше, понеже в главата му кънтяха обвинителните думи на човека с увисналата гуша — мосю Левантен, който му бе шеф само три дни. След всичките тези години още помнеше пискливия му гласец: „На колко години сте, мосю Антипов? На почти век, нали? През този век държавите се срутиха като картонени кули, хората измряха като мухи, предупрежденията на Израфил 6 6 Според исляма в подножието на Божия престол Израфил с тръба в ръка възвестява настъпването на Страшния съд. — Б.а. неведнъж, а може би десетки пъти проглушаваха ушите ни. А вие как така преминахте през вратата на времето и попаднахте в безвремието или съвсем съзнателно се споразумяхте с дявола? Още колко мислите да живеете, мосю Антипов? Да не би това, че сте изоставил собствената си страна, за да избягате от смъртта, и че сега в друга страна я чакате да ви вземе, да е една от игричките на нашата Фортуна!“

Именно през онези дни, когато ужасно потиснат от непоправимата си вина Павел Павлович Антипов при всяка възможност ходеше извън града и странеше от хората, неочаквано от столицата пристигна писмо. Състоянието на Агрипина внезапно се бе влошило. Една сутрин просто така, както си стояла, се разкрещяла и пред смаяния взор на болните, болногледачите и докторите изтичала навън и започнала да разговаря със селяните, работещи в лозята, и когато осъзнала, че никой не разбира думите й, изпаднала в тежка нервна криза. След като я върнали обратно в клиниката, малко по малко се съвзела. Но сега пък от успокоителните започнала да обяснява на хората в клиниката неразбираемите си слова. Когато видяла, че плаши болните, самата тя се стъписала от приказките си и отново се затворила в себе си. Главният лекар искаше час по-скоро Павел Павлович Антипов да дойде да види жена си. Причината бе, че след толкова години без видима причина, провокираща подобна промяна в поведението й, най-мълчаливата и безпроблемна пациентка в клиниката след внезапната криза бе започнала да говори на чужд език, и доколкото се разбираше, това бе руски език.

Когато Агрипина Фьодоровна Антипова съзря Павел Павлович Антипов, радостно го прегърна, но не защото след толкова години виждаше мъжа си, а защото най-накрая можеше да каже това, което искаше. В думите й нямаше нито смисъл, нито последователност. Говореше за песните, които селяните в лозята пееха по залез-слънце. Оплака се от възрастните пациенти в клиниката, които по детски се ревнуваха, както и от пълното безразличие на Всевишния. Не спря. През този ден, чак до края на часа за посетители, докато разказваше нещо, изведнъж сменяше темата и непрекъснато споменаваше някаква кухня с аромат на канела и крем. Без ни най-малък знак за радост или тъга, без да повишава или снишава глас, говореше с равномерен тон, като леко се задъхваше. Привечер, преди да се раздели с безкрайно търпеливия си слушател, с лека усмивка на огорчение го попита кога ще дойде пак и без да дочака отговора му, потъна в принудителния унес, предизвикан от лекарството.

На следващия ден мълчаливият посетител отново дойде. Този път носеше роза и един голям пакет. Агрипина дори не обърна внимание на розата, но когато махна красивата опаковка на пакета, засия от щастие, като видя бонбоните и един изящно изрисуван кръгъл поднос. Този красив поднос, който Павел Павлович Антипов бе купил от един антиквар в Париж, бе дело на Вишняков 7 7 Иван Яковлевич Вишняков (1699–1761), известен руски художник. — Бел.прев. . На него художникът бе пресъздал сцена, в която болярин отвлича любимата си от бащиния й дом. С едната си ръка боляринът държеше своята любима, а с другата се бе хванал за парапета на дървената стълба. Стоеше на последното стъпало, вперил поглед в преливащите нюанси на пейзажа. Павел Павлович Антипов стоеше отстрани и с интерес чакаше да види въздействието на подноса. Един от лекарите, с когото разтваря, когато дойде в клиниката, му обясни, че при повечето болни понякога паметта може да им изиграе лоша шега; че когато тялото гасне, съзнанието лъкатуши и често пъти в сетните си мигове пациентите се връщат към детството си и към матерния си език. Дори една вещ или сън са напълно достатъчни да събудят закътани дълбоко в съзнанието спомени. Сега, докато стоеше и я наблюдаваше, Панел Павлович Антипов осъзна, че единственият човек на този свят, чиято смърт нямаше да преживее, бе тази на жена му. Налагаше се дневникът му да се върне ред по ред назад и да изтрие написаното.