Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

С времето страховете на Павел Павлович Антипов се сбъднаха. Жена му почина преди него. Веднага след това болногледачката й от Елзас и помощницата й арабка се върнаха във Франция. Ала той не отиде никъде. След като загуби Агрипина, две години живя съвсем сам в апартамент №10 в Двореца на бълхите. Когато почина, бе точно на сто години.

И така през 1972 г. Дворецът на бълхите остана на незаконната дъщеря на Павел Павлович Антипов. Валери Жермен живееше в голяма къща в покрайнините на Париж със съпруга и четирите си деца, последното от които дойде на белия свят, когато беше на 40 години. Тя не отиде на погребението на баща си, чието съществуване въобще не я интересуваше. Не отиде и на гроба му, който бе до този на Агрипина, и през цялото време бе съвсем безразлична към неочакваното наследство. Както тогава, така и по-късно, не прояви интерес да види блока. Предпочете да движи нещата отдалеч и с помощта на един доста алчен, но изключително способен турски брокер даде под наем всички апартаменти. Така, без да се бърка в каквото и да е било, всеки месец в банката редовно постъпваха пари. Ала още не бяха минали три седмици, откакто апартамент №10 бе отдаден под наем, когато получи прилежно написано на правилен френски език кратко писмо от наемателя. Жената, която бе наела апартамента, я уведомяваше, че личните вещи на Павел Павлович Антипов и на неговата съпруга са все още там. Подчертаваше, че тъй като вещите са доста на брой и стойността им е изключително висока, би било добре собственичката на блока да дойде лично, за да прецени положението. Добавяше, че ако й е невъзможно, би могла да се заеме с тази задача и да й помогне, като се договори с някоя транспортна фирма и й изпрати абсолютно всичко във франция.

В отговор на писмото Валери Жермен благодари на жената за загрижеността. И след като отбеляза, че се притеснява, тъй като неволно се е оказала причина за безпокойство, съвсем категорично заяви, че няма да вземе нито една от въпросните вещи. Обясни, че наемателката може да използва това, което и харесва, както желае, или пък да го даде на други хора, а вещите, които не иска, да изхвърли в кофата за боклук. Оставяше решението изцяло на нея. И, разбира се, ако за изнасянето на вещите се налагаше допълнителен разход, бе готова да го приспадне от наема.

Не след дълго получи още едно писмо. Наемателката от апартамент №10 обясняваше, че сърце не й дава да изхвърли вещите на боклука. Смяташе, че на всяка цена се налага всичките да бъдат запазени и че когато собственичката на блока ги види, със сигурност ще се увери, че е права. Бе готова, докато дойде този ден, да съхрани вещите. В края на писмото бе добавила списък, който се състоеше от сто и осемдесет предмета, описани един по един. Бе добавила и една черно-бяла снимка на Двореца на бълхите, направена вероятно от Павел Павлович Антипов непосредствено след построяването на блока.

На снимката се виждаше безлична сграда. Нямаше хора нито по прозорците или на балконите, нито на тротоара, нито на улицата.

Беше като сирак от войната, останал без близки и без някого, който да вижда как самотно расте. Все още нищо не бе ясно. Снимката не даваше никаква представа за това, какво има околовръст или как изглежда градът, в който се намира. Блокът можеше да бъде на всяко място на земното кълбо във всяко време, освен настоящото.

Валери Жермен хареса снимката. Тя дълго стоя закачена на вратата на хладилника заедно със списъка за пазар, сметките, които трябваше да се платят, таблиците с калориите, цените на храните, картичките от почивките и рисунките на децата. След това децата й пораснаха, годините й напреднаха и тя изгуби снимката на Двореца на бълхите.

— Боже, какъв грях сторихме, та ни изпрати тази смрад! Живеем направо в боклука! Скоро ще започнем да ровим като кокошки.

Тъй рече Джемал, а когато той разказваше нещо, всички жени, им кои от сърце, други от уважение, се заливаха от смях. Този път обаче не стана така, а точно обратното — още преди да довърши разказа си, тягостна тишина завладя фризьорския салон.

Тишината тук бе рядко явление. Разбира се, можеше да се случи, ако по чудо в един момент секнеха уличните шумове. Например, за да избегнат трафика на главната улица, всички коли завиваха по улица „Журнал“ колкото да задръстят и нея, а клаксоните направо пронизваха слуха на хората. Продавачът на дини бе отворил сергия на ъгъла, а неговият конкурент обикаляше квартала и на всеки двайсет минути минаваше през едно и също място с разбрицания си камион, на който бе поставил високоговорител. На десет метра от тях между блоковете имаше две дървени люлки със седалки от двете страни и една ненужна пързалка, чиито метални части се нагряваха като тиган през лятото и изгаряха дупенцата на дечицата, които се пързаляха. Та с две думи, ако колите, клаксоните, продавачът на дини и неговият конкурент, децата, които си играеха в детския кът, сякаш по даден знак изведнъж замлъкнеха, можеше да настъпи тишина. Но тъй като шумът във фризьорския салон бе не по-малък от този навън, за да се възцари и тук пълна тишина, макар и за кратко, трябваше да се случат наистина необичайни неща. В ъгъла имаше телевизор, който винаги бе включен на един и същи музикален канал, та и той трябваше да замлъкне, макар и за миг. Но това можеше да стане само ако спреше токът, и то за минути, докато се задейства генераторът, или пък ако някой от клиентите случайно седнеше на дистанционното. И така, за да настане тишина във фризьорския салон, също по даден знак трябваше спре ревящият въздух от малкия сешоар; монотонното бучене на прозрачните каски за сушене на коса, които стояха над главите на клиентките като чалмата на велик везир; къкренето на самовара, който непрестанно работеше в кухничката; механичното скърцане на вентилатора, който не спираше да се върти; звукът от алуминиевото фолио, с което фризьорите завиваха снопчетата коса, за да направят цветни кичури; шуртенето на водата в мивката за миене на косата; звукът, който клиентът издаваше при съприкосновението с водата, защото тя беше или много топла, или доста студена; неприятният звук, който се чуваше при триенето на пилата за маникюр; припукването, което се носеше от стаята за коламаска в дъното на салона; звукът от лопатата и метлата, които през пет минути бяха изваждани от помощниците, за да изметат снопчетата коса от пода; разговорите, които понякога се освежаваха с нови попълнения, понякога се успокояваха и леко стихваха, но никога не замираха. И дори всичко това да можеше да се случи, то задължително трябваше някой да е отрязал езика на Джемал.