Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Клиентките постоянно откриваха разликите между снимките на стената. Както е известно, женското око е по-склонно първо да открива разликите, а после приликите. Покажете на някой мъж за три секунди снимката на пет красиви манекенки с конски опашки в сини бански, застанали край басейн. Най-вероятно ще види следното — една красива манекенка с конска опашка и син бански, застанала край басейн, и това по пет. После покажете същата снимка на никоя жена. Ето какво може би ще види тя — край един басейн са застанали пет манекенки, някои от тях са по-изправени, други по-прегърбени. Косите им са вързани на конски опашки, които на някои отиват повече, на други по-малко. Облечени са със сини бански — някои изглеждат слаби, а други са по-закръглени, едни са красиви, но други са още по-красиви.

Ала когато станеше дума за снимките на Джемал и Джелал от Деветнадесетия традиционен конкурс по фризьорство в Мармара, дори набитото женско око се затрудняваше да открие разликите. Като оставим настрана дрехите, с които бяха облечени, и сребърните бижута на Джемал, дори изражението на лицата им бе еднакво. Докато работеха, бяха навели глава настрани по един и същи начин; еднакъв бе ъгълът, под който бяха приведени над манекенките, докато правеха косите им; по един и същи начин бяха свъсили вежди и сбръчкали чело, сякаш за да покажат колко сериозно приемат работата си, та дори и пръстите си бяха извили еднакво. И все пак имаше и малка разлика, която не убягваше от погледа — Джемал лекичко прехапваше долната си устна, може би защото знаеше, че не е толкова добър фризьор като брат си; може би защото не обичаше колкото него леко висящия над врата кок, направен от дебело изплетена плитка от медночервена коса, или може би защото в този момент единствената му мисъл бе час по-скоро да приключи с работата и да намери нещо за ядене. Откакто се върна в Турция, Джемал не подпираше и се тъпчеше с всякакви тестени храни, защото беше доста лаком. Джелал пък ядеше като врабче и като се заговореше за храна, винаги си представяше супа. Как тогава телата им оставаха еднакви, и то напълно еднакви! Това бе една от необяснимите загадки, които дори редовните клиентки на салона не биха могли да разгадаят.

Колкото до работата им обаче, приликите между тях изчезваха и на преден план изплуваха разликите. По тази причина клиентите ни Джемал бяха едни, на Джелал съвсем други. Разбира се, понякога според моментните си настроения клиентките предпочитаха единия вместо другия. Например тези, които, разбира се, умираха да бъбрят с Джемал, предпочитаха прическите им да прави Джелал. Особено за специални дни — за годеж, сватби, за неотложни срещи, всички предпочитаха него. За важните събития, както и за спешните случаи, точният човек бе Джемал. Онези, които се бяха опитали сами да подстрижат косата си и я бяха нафъкали криво-ляво, онези, които използваха евтин къдрин и косата им изглеждаше сякаш са бръкнали в контакт; онези, които така бяха тупирали косата си, че главите им приличаха на птиче гнездо; онези, които, дочули от някого, яко се бяха намазали с бабини измишльотини и бяха чака ли да изсъхнат; онези, които се бяха намазали с кислородна вода, за да изсветлят косата си и тя бе заприличала на метла; онези, които сутринта си бяха боядисали косата, но привечер вече този цвят не им харесваше; онези, които бяха потърпевши от опитите на неопитни фризьори; онези, които се бяха подстригали неподходящо и на другия ден вече съжаляваха, всички те се жалваха и без да крият притеснението си, се оставяха в ръцете на Джелал. В такива тежки случаи неговият нрав, който бе съвсем различен от този на брат му, действаше на дамите в салона като балсам. Той бе разумен и мълчалив и заради уважението към работата си, и заради доказаните си умения да спасява коси, независимо от неспасяемото им състояние клиентките бяха единодушни и спокойни, че в крайна сметка всичко ще бъде наред.

Между братята никога не възникна проблем от сорта кой кога и на кого е направил прическата. Както по повечето въпроси, и по този имаше неизречено споразумение. Тъй като във времето никой не нарушаваше разпределението на ролите, което стана от само себе си, никой на никого не се сърдеше. Когато някоя жена влезеше в салона, повечето пъти я проследяваха с поглед няколко минути. Веднага разбираха какъв е проблемът и я посрещаха подобаващо. Когато пък някоя клиентка отваряше вратата толкова рязко, че едва не я откачаше от пантите, и на лицето й бе изписано отчаяние, Джелал спираше работа и бавно се насочваше към нея, за да я посрещне.