Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Беше едра катраненочерна котка с дълги косми и жестока муцуна. Бе от онези котки, дето смятат, че откакто свят светува, между тях и хората вилнее кървава битка, и гледат всеки, когото срещнат, с присвити очи все едно виждат нищожество. Точно под носа й козината й бе снежнобяла и образуваше кръг, който продължаваше до края на челюстта. Създаваше илюзията, че само преди малко тази муцунка е била потопена в купичка с кисело мляко. Заради това въпреки всичко котката изглеждаше симпатична.

— Ела, Боклучко! Ела, пакостнико — извика Джемал, когато видя, че Синята Метреса хареса котето.

— Защо наричате котето Боклучко? — попита Синята Метреса.

Животинчето, което веднага бе схванало, кой би му обърнал внимание, вече бе започнало да се примъква. Тя го хвана с две ръце и го вдигна нагоре. После си преправи гласа така, както жените правят, когато се радват на бебетата, и зададе същия въпрос:

— Защо те наричат Боклучко? А, миличкото ми? Може ли някой да каже Боклучко на такова красиво коте?

— Защото главата на господина все е завряна в боклука — отговори весело Джемал. Боклучко му се виждаше по-сладичък от всякога, тъй като бе повод да се сближи със Синята Метреса. — Сигурно в цял Истанбул няма да намериш коте с по-голям късмет. Така де, пък да кажеш, че е кой знае колко красиво. За Бога, само погледни муцунката му. Виждали ли сте някога коте, което гледа по-лошо от него? Трябвало е да се роди змия, но понеже в момента е нямало подходяща кожа, по неизбежност дошло на този свят като коте. Но каквото и да направи, все пак намира начин да бъде обичано. Сигурно има дяволски косъм или нещо такова. При когото и да отиде, все ще си намери нещо за ядене. Но няма да се насити, със сигурност никога няма да се нахрани. Тъпче се, тъпче се, след което си поема дъх в сметището. И без това неговото царство е точно до бунището и оградата. Честна дума, ако не го бях видял със собствените си очи, нямаше да повярвам, че е истина. Тъкмо се бяхме настанили в този салон. Боядисахме го и вече се занимавахме с довършителните работи. През целия ден търчахме по работа и вече бяхме скапани, гладни като вълци, чудехме се какво да направим, накъде да тръгнем и решихме да си поръчаме храна от съседното заведение, където предлагаха пилешко месо. А нали знаете колко големи са порциите! Имат и гарнитура — пилаф, салата, пържени картофки, която не можеш да изядеш. Както й да е, да не се отклонявам. Нещо се беше объркало и ни бяха изпратили едно пиле повече. Ние не го върнахме, нали бяхме умрели от глад, и решихме, че ще го изядем. Разбира се, не можахме. Всеки от нас едва успя да изяде това, което си бе поръчал. Особено пък Джелал само си боцна оттук-оттам като врабче. Докато ние се хранехме, вашият хубавец бе надушил миризмата и пристигна. Тогава още не знаех, че го наричат Боклучко. Дойде красавецът, застана срещу нас и започна да се облизва. Ще речеш, че горкичкият дни наред нищо не е хапвал. Дожаля ни за него, взехме, че му дадохме цяла порция пилешко месо. Честна дума, ако лъжа, да стана на гума, този така се отнесе в яденето, че щеше се задави от вълнение, сякаш го преследваха добермани, за да го разкъсат. Не остана дори кокалче, омете всичко. Пред очите ни изяде една препълнена чиния с пилешко, че дори я облиза. По това време Пророкът на Котките живееше в апартамент №2. И той е един малоумник! Имаше 30 котки. Накъдето и да погледнеш, отвсякъде излизаха котки. Но поне онази миризма беше по-нормална от сегашната воня на отпадъци, както и да е. Точно това коментирахме, преди да дойдете. Тъкмо казвах на Джелал, че ако продължаваме да живеем по този начин сред отпадъците, скоро ще започнем да ровим като кокошките. Така ли е, Джелал?

Джелал кимна в знак на потвърждение, което според него бе напълно достатъчно.

— Боклучко нападаше всичко, което бе за ядене, научи се да яде от храната на котките от апартамент №2. Но когато Пророкът на Котките му тегли един хубав пердах, с наведена глава се върна при нас. Дойде и хубавичко дояде остатъците от нашата храна. Изблиза дори остатъците от яденето на Джелал. Дадохме му пържени картофки, не ги хареса много, много, но и тях ги омете. Зарязахме си работата и с ужас наблюдавахме животното. Обзаложихме се кога точно ще се пръсне.

Не само жените пред огледалото, дори маникюристката, въпреки че беше слушала тази история най-малко четирийсет пъти, и помощниците следяха с интерес разказа на Джемал. Може би не беше чак толкова добър фризьор като брат си, но като дойдеше ред за разтягане на локуми, нямаше равен на себе си. Учудващо, но по отношение на приказките беше майстор. Сега, ако можеше да го пуснат в някоя страна, дето трудно може да се открие на картата, само за да разбере какво говорят хората около него и за да пуска лафове, за нула време щеше да говори свободно чуждия език. Тъй като дълго живя в Австралия, турският му не беше на ниво, но за пет години изцяло го усъвършенства. Единственият проблем бе акцентът му, който го издаваше. Ала Джелал не беше съвсем сигурен дали по-малкият му брат, с когото имаха три минути и половина разлика, все още говореше с акцент, защото не успяваше да се справи с него, или просто си мислеше, че така е по интересен на клиентките.