Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

С този си вид тя бе реална пречка за разговорите на присъстващите. Докато беше там, те се въздържаха да злословят и не изпитваха удоволствие от изкуството да клюкарстват. Но се случваше и обратното. Сериозното поведение на Мадам Лелче напомняше на жените във фризьорския салон насладата, която бяха вкусили в гимназията, когато направиха общ фронт срещу една учителка, която се правеше на праведна, и в същото време копнееха да й направят впечатление. Думите й, които звучаха като лозунги и ценностите, които изповядваше, прочистваха и внасяха ред в безкрайните им разговори. Удоволствието беше пълно, когато понякога успяваха да включат и нея в цветущите си приказки. Беше страхотно да разберат, че недосегаемите хора също имат неприятности като всички останали. Закръглената червенокоска не можа да издържи и се изказа в подарена на маникюристката, като се опита да убеди възрастната жена:

— Тя си е била такава още като млада. След като се е оженила, нещата са се влошили още повече. Болна е на тема чистота.

— Миличка, и какво лошо има в това? Просто е капризна — опита се да отклони въпроса Мадам Лелче.

— Скъпа Мадам Лелче, това не е каприз, а болест — развика се маникюристката, окуражена от подкрепата, която получи. — Може би дори е по-лошо от болест. Когато си болен, просто знаеш, че си болен. Отиваш на лекар, лекуваш се, нали така? Само че няма лекарство за болните на тема чистота. Дори и да има госпожа Тижен не би сложила хапчето в устата си, защото ще го сметне за твърде мръсно.

— Колко жалко. И всичко отнася детето — добави леко кривогледата блондинка.

— Не говорете така — намеси се в разговора Мадам Лелче. — Тижен е много грижовна към детето си. Пък и може ли една майка да мисли лошо на чедото си.

— Добре де, Мадам Лелче, какъв е смисълът от такава обич? Виж, че през цялото време хвърля долу дрешките на детето — почти изкрещи маникюристката.

— Така ли? — попита Мадам Лелче учудено?

Маникюристката повиши тон, развълнувана от факта, че е успяла да каже нещо, на което възрастната жена нямаше как да възрази:

— Разбира се, ами нали всичко, което се изсипа върху нас, беше на детето. Защо никога не хвърля собствените си дрехи? Жената може да си е откачена и особнячка, може да е всякаква, обаче не е луда. Когато й изнася, акълът й си е съвсем на място, да е жива и здрава!

Възрастната жена недоверчиво сви тънките си устни:

— Значи е изхвърлила дрехите на детето, а? И защо ли?

— Защо мислите? Защото е смахната.

Лицето на Мадам Лелче помръкна. Маникюристката усети, че е си е позволила твърде много, и млъкна. Ала все пак беше доволна, че е казала, това, което имаше да каже.

— А на нас какво ни пука, като е откачена, да си е откачена — разнесе се боботещият глас на Джемал. Колкото и да обичаше клюките, се притесняваше, че Джелал ще се ядоса заради това, че с празните си приказки маникюристката бе притеснила старицата.

— Ние ли трябва да се занимаваме с проблемите на всеки побъркан? Нима в Истанбул има друго, освен откачалки? Навсякъде е пълно с откачалки и с булгур. Повярвайте ми, ако започнем да разговаряме с всеки от тях, животът ни ще се задръсти. Момче, какво стани с кафетата? Хайде, донеси ги, че ще изстинат!

Джелал прояви търпение и смени темата.

— Вонята от кофите отново се разнесе. Колко пъти се оплакахме в съвета. И все същото.

— И какво казват? Нали бяха наели фирма, която да събира боклука?

— Намерихме телефонния номер на фирмата, обадихме се — рече Джемал. — И те са едни тежкари. Изкарват камионите привечер, в часовете, когато хората се връщат от работа. Сякаш го правят напук.

— Въпреки че часът не е подходящ, все пак идват в уреченото време и прибират боклука. Но така и не можахме да се отървем от миризмата — вълнуваше се Джелал.

— Разбира се, че няма да се отървем. Докато навсякъде има толкова булгур, няма да се отървем нито от боклука, нито от забавеното развитие — вбеси се Джемал. — Значи, можеш ли да повярваш, Мадам Лелче, дните ни минават в това да хулим онези невежи жени, които си оставят боклуците до тази ограда. Всички до една изглеждат еднакво. А и не разбират от дума. Накрая така ми втръсна, особено от едната — не питайте. Живее чак на края на улицата. Не я мързи и всеки ден извървява триста метра, за да дойде да си изсипе боклука тук. Много си блъсках главата и все си задавах въпроса — какво може да накара един човек всеки ден да прави нещо подобно. Не можах да си отговоря. Накрая стигнах до следното заключение: преди построяването на този блок, тук е имало наследствени земи. Сигурно бабата на тази жена винаги е изсипвала боклука си тук. По някое време дамата се е сдобила с дъщеря, която след време също е изсипвала боклука на това място. Междувременно и тя е родила дъщеричка. Всъщност с нея се карам всеки божи ден. Това отношение към боклука върви по наследство, предава се от майка на дъщеря. Един вид семейна традиция. Нищо чудно, че дъщерята прави това, което е видяла от майка си. Ама не го изсипва като прадедите си в кофата, а го слага в плик и го хвърля. Модерно зрънце булгур.