Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Момче, направи за всички по кафе — каза Джемал на помощника без акне. — Честна дума, скъсаха ни нервите — след което се отпусна на дивана до стената. Изведнъж усети колко е уморен. — Писна ни, наистина ни втръсна, честна дума! Откакто се пренесохме тук, няма нещо, дето да не е валяло на главите ни. Тази жена е ненормална. У тях не остана нищо здраво. Като я хванат лудите, отваря прозореца и давай, хвърля надолу каквото има. Ще дойде ден, когато ще вдигне телевизора и ще го изхвърли. Не е ясно на чия глава ще падне, някой ще си отиде ей така!

За миг се замисли. Притесни се без причина. Но веднага се окопити. Откакто се помнеше, все се страхуваше от безпричинно обземащата го тъга.

— Колко е изобретателна! Никога не хвърля едно и също нещо втори път. Джелал, спомняш ли си, че веднъж беше пуснала долу вратовръзките на мъжа си и те останаха дни наред да висят на коприненото дърво. — Тъй като не се надяваше, че ще получи отговор от него, се обърна не към него, а към клиентките и продължи:

— Джелал отиде и свали вратовръзките. Не извика децата, за да не счупят клонките на дървото. Сам се покатери. Ако не беше той, вратовръзките на горкия човек още дни на ред щяха да висят там.

Джелал се усмихна притеснено:

— Дано някой излезе да събере дрехите. Навън се стъмва, наистина могат да ги отмъкнат — промърмори той само за да се отърве от насоченото към него внимание.

— Събира ги, събира ги, новата им домашна помощница е слязла долу и събира всичко. Горката жена, пламнала е от срам сякаш тя ги и е изхвърлила — намеси се маникюристката.

— Няма да изкара дълго, скоро и тази ще напусне — промърмори светлокестенявата нервачка, докато издухваше дима от цигарата си. Застанал пред огледалото, наведен на една страна, помощникът с пъпките започна да маха една по една тънките ролки, като се опитваше да разбере до каква степен кичурите коса са обработени от къдрина.

— Ох, коя жена ще издържи Хигиен Тижен, всяка идва и бързо си ръгва — каза Джемал.

— Хигиен Тижен, Хигиен Тижен — разкикоти се кривогледата блондинка. — От четири месеца тая жена не е излизала навън. Можете ли да си представите? От страх, че ще пипне някоя болест, не смее да си покаже носа навън. И през това време съвсем й се разхлопа дъската.

— Не бе, мила, това не е само напоследък. Хората разказват, че по принцип й хлопа дъската. Мадам Лелче помни тяхното пренасяне в блока. Нали, Мадам Лелче? — извика маникюристката. Като повече то свои връстнички и тя изпитваше някаква необходимост, когато разговаря с някой по-възрастен, да говори по-високо.

Всички глави се обърнаха към възрастната жена. Всъщност никой не знаеше защо я наричат Мадам Лелче; чудеха се и дали е мюсюлманка, или не. Но ако някой се поинтересуваше, сигурно щяха да му отговорят, че е туркиня и мюсюлманка. Наричаха я Мадам не защото не можеха да я нарекат по друг начин заради съмненията в нейната религия или гражданство, а защото с цялото си същество усещаха в нея нещо по-различно и не можеха да определят какво точно е то. Това, което я различаваше от другите не бяха само годините и обноските й, по-различното в нея сякаш бе много дълбоко в същността й, в странността й. Маята, с която бе замесена, бе по особена и затова името й беше Мадам. От друга страна, от години беше тук. Бе пуснала по-дълбоки корени от всеки друг. Между съседите тя бе единствената родена и израснала в Истанбул. Всички се бяха преселили отнякъде и се бяха установили в града, а нейният живот бе преминал в този квартал. За разлика от тях обаче все още се крепеше, загърбила както бъдещето, което така и не идваше, така и миналото, което не си отиваше; не се бе мъкнала след другите и не бе мъкнала други след себе си. Името й бе Лелче, защото бе остатък от миналото, в което никой от тях не бе живял.

Мадам Лелче се усмихна дискретно и наведе глава. Погледна ръцете си, обсипани с кафеникави петна. Същите петна, само че по-малки и бледи, се бяха разпръснали от слепоочията към бузите й. Ако това бяха най-ярките цветове по лицето й, като много жени на нейните години щеше да изглежда далеч по-възрастна. Всъщност оранжевото червило, което стоеше по-скоро като лепнато върху тънките й устни, отколкото като намазано; слънчевото жълто на златните й обеци във формата на листенца; аленото на ружа по бузите й, който подчертаваше преплетените като мрежа бръчки; светлолилавите тонове на сенките, които бе сложила на клепачите си; блясъкът на красивите й синьо-сиви очи, и, разбира се, платиненото русо на косата й придаваха на външния й вид лекомисленост. Това, че без да обръща внимание на напредналата си възраст, се бе боядисала така, я правеше впечатляващо комична. И като всички впечатляващо комични хора, тя си имаше и плашеща страна.