Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Натъпка се до насита, след което стана и се протегна. Само че не можеше да ходи. Беше се превърнал в огромен търбух и не можеше крачка да направи. Тръгна, влачейки корем. А ние — след него. Излезе навън, затъркаля се към градината и скочи на оградата. Само какъв скок направи. Толкова бе натежал, че коремът му се закачи и без малко да падне. Решихме, че вече ще се свие на кълбо и ще заспи, че два дни няма да се съвземе. Няма такова нещо. Знаете ли какво направи? Скочи от другата страна на оградата. Там бе оставен някакъв плик с боклук. За съжаление започнахме да живеем сред боклуците. Взе, че си набута главата в плика и започна да рови в сметта. Погледнахме и какво да видим, беше намерил купчина глави от риба и лакомо си гризкаше. Не знам какво още е ял след това. На нас ни прилоша. Колкото повече ядеше, толкова по-тежко ни ставаше. Не можахме да издържим и побягнахме, скрихме се вътре. Честна дума, още е пред очите ми, все едно че бе вчера, направо се страхувам от този сладур. Чували сме за много котки, които, като останат гладни, и изяждат стопаните си. Боклучко обаче дори с пълен стомах може да изяде всички нас, да ни схруска. И като капак да си дояде с остатъците от бунището.

— Май разбра, че говорим за него — каза закръглената червенокоска. Тъй като се притесняваше, че докато се смее, си бръчка челото, а пък не можеше да се сдържи, се опитваше поне да не движи веждите си.

— Какво като разбере, да не би да не е истина? То неговото не е стомах, а бунище. И името му клони към бунище, и стомахът му е бунище — промърмори Джемал. След което се обърна към котето, което от известно време стоеше и го наблюдаваше в присвити очи, и размаха сешоара, който държеше в ръка.

Сешоарът. Котаракът, който от опит знаеше, че дори да падне в кофа с вода, не е толкова страшно, колкото да остане срещу вихъра ни този ревящ звяр, с един скок скочи от скута на Синята Метреса и се измъкна през отворения прозорец. Постоя секунда, след което за последен път с недоволство в погледа огледа клиентките на фризьорския салон и като играчка, в която вместо дунапрен са сложили някакъв механизъм, се изниза в празното пространство. Ала още преди лапичките му да стъпят в градината, нещо странно кацна на главата му. Като изсъхнало листо или като парченце хартия бавно, нереално бавно от последния етаж на Двореца на бълхите се спускаше тъмносиня детска кадифена рокличка. По краищата на якичката и ръкавите й бяха зашити красиви дантелки, а отгоре бяха нарисувани десетки мънички русалки. Тъкмо преди да падне на земята, котакът се оказа на пътя й и тя падна върху него. Котката и рокличка се приземиха заедно.

— Вижте, вижте, отгоре се сипят роклички! — разкрещя се развълнувано маникюристката, която през това време беше застанала пред рафтчето близо до прозореца и търсеше тъмночервен лак №113.

Само за миг Джемал, закръглената червенокоска, леко кривогледата блондинка и помощниците се озоваха пред прозореца. Понеже не можа да устои, секунда след това и Синята Метреса с любопитство и нежелание, тръгна към тях. След нея закуцука светлокестенявата нервачка с педикюра, като внимаваше да не стъпва на крака с лакираните нокти. Наистина отгоре валяха дрехи — какви ли не цветове, най-различни детски дрешки. На това неочаквано представление на тротоара, освен насъбралите се десетина човека имаше и други хора. Всички бяха вдигнали глава нагоре и се опитваха да видят човека, който хвърлеше дрехите. Ала действащото лице в тази сцена не се появяваше. На прозореца на апартамента на последния етаж в Двореца на бълхите, който гледаше към градината, през определени интервали се стрелваше само една бяла женска ръка без накити, след което се прибираше. При всяко появяване ръката пускаше по някоя дреха в празното пространство.

Докато дрехите валяха една след друга, маникюристката се надвеси през прозореца и с радостта, с която се посреща първия сняг, се опита да хване една от тях. Между престилките, роклите, чорапите, пуловерите, ризите, пуловерите без ръкави успя да хване една наситено жълта панделка.

— Недейте, срамота е — каза Мадам Лелче, която досега седеше безучастно. Плътният й глас с леко дрезгав тембър се извиси и постепенно заглъхна.

В момента, в който изпита сладостта от това, че се оказва свидетел на лудостта на някого друг, маникюристката замърмори с огромно нежелание, защото трябваше да изглежда добродетелна. С ужасно кисела физиономия отиде и хвърли панделката върху купчината в градината. Само след една-две минути дъждът от летящи дрехи спря от само себе си. Финалният полет направи синя ученическа престилка. Разтвори се като срамежлив парашут и безмълвно полетя надолу. Прозорците на последния етаж с трясък се затвориха и снежнобялата ръка изчезна вътре. Зяпачите от тротоара започнаха да се разотиват на групички, а клиентите седнаха по местата си.