Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

В този момент външната врата отново се отвори с трясък. Докато малкото звънче се люлееше напред-назад ведно с мощния глас на продавача на дини от отсрещния тротоар, който, както се разбра, бе решил да заглуши конкурента си с високоговорител, влезе една жена, която се тресеше от притеснение. Всички във фризьорския салон тутакси се обърнаха към вратата, за да видят новата клиентка. Погледнаха и сякаш като по команда замръзнаха на местата си. Вратата се затвори. Ехото от последния звън, който се разнесе от звънчето, постепенно замря от само себе си. Новата клиентка бе Хигиен Гижен.

— Няма да отида! — изрева Мохамед от мястото, където бе заклещен. После яростно удари с юмрук по най-близкия от кадифените кресла, които първо бяха светложълти — като жълтъка на яйце, после с цвят на презряла вишна, след което станаха синьо-зелени. Но тъй като бяха покрити с калъфки на цветчета, десенът им не се виждаше. Всъщност предпочиташе да удря не с юмруци, а с ритници И без това напоследък бе придобил навик да рита всичко, което се изпречеше пред погледа му. Ала мършавото му тяло бе така ужасно приклещено между креслата и стената, че дори не можеше да размърда краката си. Колкото му глас държеше изтресе двете най-дълги и сочни псувни, които знаеше. Когато чу това, опитвайки се да предпази големия си корем, Мерйем успя да премести с крак трите, наредени едно до друго кресла, и със същата бързина закова сина си за стената. Мохамед, който буквално бе затиснат в ъгъла, почервеня като рак от яд и отвори уста. Но понеже разбра, че няма да има смелост отново да изругае, и тъй като гордостта му не позволяваше да се предаде, постоя няколко секунди с отворена уста и яростно заби зъби в креслото, което все повече го притискаше. Калъфката на цветчета предпазваше кадифената дамаска от атаки със зъби, но при по-силно захапване сигурно щяха да останат следи.

Това боричкане, което се повтаряше вече всяка делнична утрин, започна точно преди пет месеца и една седмица, когато записаха Мохамед в 1-ви клас в началното училище в квартала. Единственото нещо, което бе запомнил от първия ден, бе вълнението на майките, притеснението на децата и намусената учителка. С течение на времето вълнението на майките, притеснението на децата и дори сърдитият вид на учителите, постепенно се уталожиха и вместо съвсем да изчезнат, вкупом се наместиха в Мохамед. Така след пет месеца и една седмица, включително и днес, той беше едно неспокойно, притеснително и намусено дете, което не искаше да ходи на училище.

Началото на тази така наречена привързаност на майка му към креслата съвпадаше с времето, когато той тръгна на училище. Тъкмо тогава Мерйем бе чула отнякъде, че един неин братовчед, който работеше в крайбрежен град в района на Еге и се препитаваше с професията на баща си — поддръжка и поправка на лодки, внезапно се е преместил в Истанбул и се занимава с изработка на мебели. И преди да са минали 36 часа от момента, в който чу новината, се оказа в ателието на братовчед си, за да поръча нова мека мебел, без да обсъди с никого цвета или модела. Уговорката им бе следната: братовчед й, който все още не беше направил сефтето, щеше да даде специална цена като за роднини, а Мерйем щеше да му продаде на много ниска цена старите си мебели. Това, което и двамата в този момент не знаеха беше, че Мерйем е бременна в третата седмица. Докато носеше в утробата си Мохамед, тя бе станала ужасно опърничава, доста подозрителна и малко „странна“. Когато братовчед й подготви мебелите, Мерйем бе навлязла във втория месец и бременността й протичаше доста добре. Дойде в ателието, за да види готовите мебели, погледна цвета им и повърна. Бяха светложълти. Дори мисълта за яйца бе напълно достатъчна, съдържанието на стомаха й да се върне в устата й. Беше абсолютно невъзможно креслата в хола й да бъдат светложълти.

Братовчед й се опита да извърти нещата така, че той да излезе прав. Припомни й, че самата тя бе избрала този цвят, и тогава, загубила всякаква надежда, Мерйем отново повърна. Толкова пъти й прилоша тази сутрин, че накрая стана нейното. Новото им споразумение бе следното: братовчед й, който все още не бе направил сефтето, щеше да смени тапицерията на мебелите, срещу което Мерйем щеше да му даде старите кресла и повече пари от вече договореното.

Когато братовчед й се обади, че мебелите с вишнева тапицерия са готови, Мерйем тъкмо влизаше в третия месец на бременността. Вече повръщаше все по-рядко. Отиде в ателието, за да види крайния резултат, погледна цвета на креслата, седна до тях и се разплака. Вишнено! Дори една-единствена вишна, паднала от клона, бе достатъчна да й навее мисълта за преждевременна смърт. И дума не можеше да става да сложи в хола си вишневи кресла. В опитите си да се защити братовчед й и припомни, че тя самата бе избрала този цвят. Тогава Мерйем избухна в неутешими сълзи. Толкова много плака през този следобед, че накрая стана това, което тя искаше. Новата им уговорка беше следната: братовчед й, който все още нищо не бе продал, отново щеше да смени тапицерията. Мерйем щеше да донесе старите кресла и два пъти повече пари от това, което се бяха уговорили първия път. Само че сега, за да се подсигури, избра най-непретенциозния и най-лесно възприемания цвят — синьо-зеления.