Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Няма да отида! — викна Мохамед, като не откъсваше очи от торбата за закуска. Този път обаче гласът му бе много по-слаб. Само след минута-две, щом чу този хленч, сякаш скимтеше беззащитно кученце, Мерйем разбра, че синът й се е предал и спря да бута с крак креслата. Мохамед излезе засрамен иззад ъгъла и хвърли сърдит поглед на майка си.

До огромното тяло на Мерйем той приличаше на запетайка. Бебето, което щеше да се роди, щеше да бъде същата запетайка. Мохамед беше само на шест години и знаеше, че на тази възраст всички деца са по-малки от майките си. Тъй като беше по-различен от връстниците си, отдавна бе разбрал и приел, че колкото и да порасне, на колкото и години да стане, каквото и недостижимо бъдеще да постигне, винаги ще остане по-малък от майка си. Когато майка му се ядосаше, широкото й чело се сбръчкваше, бузите на съвършено кръглото й лице ставаха аленочервени, очите й се облещваха, гърдите й се надуваха като балони. Беше огромна, тумбестите й ръце имаха трапчинки, месата на прасците й преливаха, краката й бяха като лодки, имаше неизчерпаеми измислени убеждения и толкова изумителна енергия, че правеше на пух и прах всичко, което застанеше на пътя й. И щеше винаги да си остане такава.

Пъхна сандвича си с домат и магданоз в торбата за закуска. Мина покрай синьо-зеленото канапе, стъпи върху сплесканото тяло на хлебарката, която тази сутрин премаза, и тътрейки крака, тръгна за училище.

Както всички семейства, чиито жилища са на партера, така и обитателите на апартамента вдясно от входа на Двореца на бълхите се оплакваха, че непрекъснато ги гледат отвън. Жителите на блока и всички, които ги посещаваха, както и уличните търговци, които не обръщаха никакво внимание на предупредителните надписи, че влизането им е строго забранено, приближавайки към сградата, просто нямаше как да не надникнат в хола на апартамент №4. И когато към тях се прибавеха и клиентите на фризьорския салон отсреща, притеснението на хората вътре нарастваше трикратно. Някои семейства, които живеят на приземните етажи, след време свикват с трафика от зяпачи. Но сред тях има и такива, мито постоянно следят онези, дето ги гледат отвън. Нещо като наказание за наказанието — зъб за зъб, око за око. Едва ли бе случайно, че по-умелите зяпачи — един вид по-отворените, много често минаваха пред прозорците на партера. Ала Огненотемпераментови не бяха от този тип. Те не можеха да понасят влизащите и излизащите от блока да ги гледат, нито пък имаха намерение да дебнат минувачите. Според тях светът отвън беше безкраен източник на съмнения и подозрения. Всяко семейство си имаше особености и ако властите ги вземеха предвид при създаването на закона за фамилните имена, днес на звънеца на апартамент №4 в Двореца на бълхите вместо Огненотемпераментови може би щеше да пише Безкрайноподозрителнови.

През целия ден широките прозорци на апартамента бяха напълно закрити — сутрин с тюлени пердета, а по обяд, когато слънцето беше високо, със завеси от бял памучен плат. Щом времето напреднеше и навън започнеше да се стъмва, веднага се издърпваха плътни кадифени пердета с ресни в пепелив цвят, същия като на фасадата на блока. Именно тогава прозорците на хола в апартамент №4 като бдително животно се сливаха с цвета на пръстта наоколо, за да се скрият от зорките погледи на външния свят. Но дори когато тюлените, памучните или кадифените пердета бяха спуснати и закриваха прозорците от край до край, от едната страна оставаше малка пролука. И на креслото точно в този ъгъл седеше петдесет и шест годишния Зия Огненотемпераментов, който, като се разбра, че взима подкупи, беше уволнен от Дирекцията по управление на водите. Първо прочиташе вестника си, след което гледаше телевизия, пиеше си кафето и се подслаждаше със сладко от тиква. От време на време протягаше глава през пролуката на пердето и гледаше навън, притеснен и изпълнен с подозрение. В редките случаи, когато Зия Огненотемпераментов ставаше от креслото, там сядаше пенсионираната учителка по органична химия — петдесет и пет годишната Зерен Огненотемпераментова. Понякога тя също гледаше през пролуката — в определени часове на деня взимаше кафето си и сядаше пред прозореца, където бе сложила клетката с канарчето, и правеше това по-скоро с цел да наблюдава птичето, за да си отпусне душичката, отколкото за да гледа навън. Фактът, че за разлика от предишното, това канарче нито веднъж не запя, сериозно тревожеше Зерен Огненотемпераментова. Смяташе, че за да пее птичето, прозорецът трябва да бъде отворен, но така и не намери смелост да го направи. Все още пред очите й бе гледката от онази проклета утрин, когато намери в клетката предишното си канарче, плувнало в кръв. После събра всичката измет, цялото котешко племе на онзи нищожен малък човек, когото наричаха Пророка на Котките, и се втурна навън. Но тъй като наоколо все още имаше твърде много улични котки, които се разхождаха, поклащайки опашки, тя се притесняваше новото й канарче да не свърши като предишното. Изпитваше силно подозрение към онази гигантска катраненочерна котка със смръщена муцуна, която от сутрин до вечер обикаляше тайно около блока. Козината й бе толкова гъста и дълга, сякаш бе одрала най-малко четири котки и бе облякла техните кожухчета. Всъщност Зерен Огненотемпераментова нямаше ни най-малък интерес нито към канарчетата, нито към каквито и да е други птици, до момента, в който тридесет и три годишният Зекерия Огненотемпераментов си счупи носа за четвърти път. Много отдавна, още преди да се оформи окончателно, в дните, когато върху мекия хрущял имаше приятно издадено образувание, при това доста хубаво, с носа на сина й нямаше никакви проблеми. После обаче, когато влезе в пубертета, когато меките му детски черти напълни се промениха, носът му също претърпя неочаквана промяна. Първо стана неестествено дълъг, и второ — заприлича на ченгел. Изглеждаше като голяма гърбица, която се извиваше надолу. Зерен Огненотемпераментова, която сякаш наблюдаваше приближаването на опасен непознат човек, се бе отдръпнала настрана, бе се свила в един ъгъл и с тревога проследяваше тази внезапна промяна. Самата тя бе много доволна от носа си, който бе изключително приятен, а колкото до носа на мъжа й, въпреки че не минаваше за много хубав, поне си мислеше, че е правилен. По тази причина реши да се порови в родословното им дърво. Зерен Огненотемпераментова бе убедена, че всички недостатъци на този свят идват от некачествения ген. Затова след окончателната промяна в носа на сина й тя разбра, че всъщност той никога вече няма да бъде като преди. Тогава взе родословното дърво и се зае да установи генетично отговорното за това лице. Връщайки се крачка по крачка назад във времето, тя се вторачваше повече в рода на мъжа си, отколкото в своя. Първо прехвърли един по един роднините, които познаваше, и когато оттам нищо не излезе, се втурна страница след страница да разгръща старите албуми. Ала търсейки този ген, от всички разходки по родословното дърво, винаги се връщаше с празни ръце. След известно време се отказа от търсенето.