Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

В продължение на цял час търча нагоре-надолу из целия блок, огледа навсякъде, където й дойдеше на ум, усъмни се във всеки. По едно време заподозря, че пликовете с боклук пред вратите, точно като изворната вода, която се влива в реката, се трупат на едно определено място. Затова излезе навън и се порови в събралата се до оградата купчина смет. Но ето, земята сякаш се бе отворила и жълтия плик с боклук, завързан с връвчица, бе изчезнал без звук и без стон. И тъй като портиерът и семейството му бяха на село, оставаше само една възможност — отсрещният апартамент! Хвана мъжа си и двете си дъщери и хукна към фризьорския салон, откъдето излезе с празни ръце и с разбити нерви. И сякаш не бе достатъчно, че пликът боклук заедно със снимката на Хюдхюд Хамди се изпари, а на всичко отгоре и онзи отракан фризьор й наговори куп глупости.

Точно през онези дни Зерен Огненотемпераментова си купи едно безполезно канарче. А преди канарчето имаше рибки. Бяха най-различни видове и цветове.

Всъщност цялата истина бе, че дълго отрича психическото заболяване на по-голямата си дъщеря и чак до деня, в който прие този факт, Зерен Огненотемпераментова нямаше какъвто и да е интерес към рибките. Тя обичаше дъщеря си повече от всичко. По времето, когато неописуемо кривият нос на сина й започна да става огромен, бе започнала да отдава цялата си любов и внимание на нея. Както сега, така и преди тридесет и една годишната Зейнеп Огненотемпераментова беше много по-енергична от брат си и сестра си, както и много по-контактна и оправна. На единайсет години искаше да стане директор в училището на майка си, да стане пожарникар и да изпръска цялата вода от Дирекцията по управление на водите върху покривите на къщите в града. Искаше да безделничи като брат си, да плете дантели като по-малката си сестра и в същото време като бащата на най-добрата си съученичка и приятелка да стане театрална актриса. И на двайсет и една с нищо не се бе променила. Все още се опитваше да стане нещо повече от всички наоколо. Един ден бе разпределила цялото си време по часове. Всеки отрязък от време бе разделила на по-малки части, с цел да успее да изпълни различни задачи. Правеше ту това, ту онова и най-странното в цялата работа бе, че с повече от нещата се справяше успешно. Умът й беше остър като бръснач и Зерен се ласкаеше, че тъкмо тя й е предала тези гени. Ала беше и много нещастна. Нито едно от качествата, коти притежаваше, не й стигаше. Нямаше едно нещо в живота, което да я завладее напълно, та да постигне онова състояние, което се нарича „завършеност“. За нея нямаше море. Имаше безчет безкрайни морета, всяко едно от които течеше в различна посока, дори само едно море водата пак течеше в различни посоки. Вълните стигаха до брега и се разбиваха на пяна и на хиляди пръски. По същия начин нямаше и Истанбул. Имаше десетки, стотици, хиляди, милиони хора, общества и прослойки. „Плюсовете“ отнасяха „минусите“ насрещният вятър възпираше напредъка на всяка от тях и тъй като нито една група не бе достатъчно силна, за да повлияе на други, края на краищата градът продължаваше да съществува, но постоянно намаляваше. Точно както при вълните, Истанбул всъщност беше парче от цялото — това, което оставаше след изгризаното от мишките, изкълваното от чайките; знанията на жителите, движението на колите, товарът на корабите, първата глътка въздух, която поемат бебетата, които се раждат на всеки час, непрекъснато се разпръсваше на парченца, намаляваше и не достигаше, за да бъде едно цяло. Когато Зейнеп Огненотемпераментова получи първата си криза, беше на двайсет и две.

Зерен Огненотемпераментова въобще не се впечатли от това, което каза докторът, защото не прие сериозно нито него, нито думите му. Нямаше листенце, нито клонче от родословното им дърво, на което да бе открила подобно заболяване. Дори и на най-черното петно, а именно Хюдхюд Хамди, акълът му си беше съвсем на място. Да не говорим за голямата й дъщеря, която бе най-умното от трите й деца, най-успяващото. Кризата, която преодоля, бе просто душевен срив, причинен от позакъснялото съзряване.

Бързото възстановяване на Зейнеп Огненотемпераментова категорично убеди майка й, че мисли правилно. Ала съвсем скоро тя щеше да се разбере, че подобряването на състоянието й е временно. Отсега нататък за голямата дъщеря на семейство Огненотемпераментови животът щеше да се раздели на два напълно противоположни периода. Периодът, в който бе в криза и бе толкова зле, сякаш никога нямаше да се оправи, и този, в който бе добре и наистина даваше вид, че повече няма да се разболее. Средно положение нямаше. Никой не можеше да определи кога ще мине от единия в другия период. Най-съществената разлика между тези две състояния бе начинът, по който реагираше на лошите новини. Когато беше в криза, различаваше само определени цветове, все едно бе далтонистка, и се интересуваше само от лошите новини, четеше вестниците само заради такава информации. Интересуваше се от грабежи, накърняване на честта, самоубийства, от момичета, принуждавани да проституират, от деца, които дишат лепило, от живите бомби, бебетата, откраднати от болницата, младежите, умиращи от наркотици… Четеше си вестника, след което внимателно разгръщаше и притурките, които следяха проблемите в града — оставените шахти на канализацията; спуканите водопроводни тръби; неприбрания боклук; задръстените пътища; яростните похитители; затворените заради лоша хигиена сладкарници; месарите, които продават конско месо; магазините, в които има фалшив прах за пране; отрядите по паркингите; дървените къщи, които незнайно как се запалват и изгарят; избухващите газови бутилки; пропускането на газ; отвличанията… Зейнеп Огненотемпераментова не се задоволяваше само да проследява новините, а една по една ги разказваше много подробно на всеки срещнат и най-вече на майка си, с която прекарваше почти цялото си време. А в периодите, когато беше добре, четеше вестниците, прескачайки новините за бедствия и злополуки, придружени с много снимки. Между всички добре възпитани Огненотемпераментови само тя четеше вестници.