Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Когато се върна в Двореца на бълхите, до такава степен бе отчаяна, че първата й работа бе да се затвори в спалнята. В едно от чекмеджетата на красивия орехов гардероб бяха прибрани бебешките дрешки на сина й. Започна да ги подрежа отново. Когато вземем решение да не обичаме някого, първо трябва да си уредим сметките с неговите вещи. Всъщност Зерен Огненотемпераментова не бе изхвърляла нищо, свързано със семейството й, и тъй като в никакъв случай нямаше да го направи, извади и наслага наоколо нещата, които принадлежаха на сина й. Внимателно ги огледа, а после започна да ги връща по местата им. После обърна гардероба с главата на долу като разместваше вещите, в дъното на най-долното чекмедже намери забутана стара и разпокъсана книга по етика. В нея, измежду страниците, изведнъж изскочи генетично заподозреният, когото години наред търсеше. В раздела „Как се говори с непозната дама в купето на влака?“ кой знае кой и кога бе пъхнал някаква снимка. Отговорът на въпроса, който навремето Зерен Огненотемпераментова изгаряше от желание да открие, бе скрит в тази пожълтяла снимка. Това бе четвъртият брат на дядото на мъжа й, значи онзи, който непрекъснато разнасял клюки насам-натам и по тази причина в семейството непрекъснато избухвали скандали. Смяташе се, че истински отговорен за тези скандали е той. Носът на кокетния жалък женчо, когото всички наричаха Хюдхюд 15 15 От тур. — Папуняк. — Бел.пр. , бе досущ като този на Зекерия. На снимката, направена, когато е бил в по-зряла възраст Хюдхюд Хамди бе застанал в полупрофил, сякаш за да се види колко грозен е носът му. На главата си носеше шапка от кече, а между устните си стискаше дълго цигаре. Пушеше си цигарата и гледаше замечтано в далечината през раменете на останалите членове на семейството. Зерен Огненотемпераментова не обърна внимание на факта, че в семейния дневник е допусната основна грешка, тъй като Хюдхюд никога не се бе занимавал с клюки и на никого нищо не бе съобщавал, освен новините, които предаваше от пророка Сюлейман на Белкъс. Единственото, което я интересуваше, беше мъжът, наречен с този прякор. Беше ужасно несправедливо на лицето на единствения й син, първа радост и мъка, вместо нейния или този на бащи му да се мъдри носът на един изкуфял старец с най-презрените гени в целия род. При това Хюдхюд им бе далечен роднина, когото той не бе виждал нито веднъж в живота си. И още по-страшното в цялата работа беше, че мъничкият й внук, който бе само на годинка, бе станал част от тази генетична верига.

Внезапно нещо я подтикна, тя стана и изхвърли в кофата за боклук този потискащ документ и книгата по етика. Въпреки че много пъти бе чувала коментари от домоуправителя Хаджи, че като оставят боклук по всяко време, загрозяват входа на блока, тя остави жълтия плик пред вратата.

Пет, десет, тринайсет… точно след седемнайсет минути почувства, че ужасно съжалява. До днес старателно и с умиление беше прибирала всичко, свързано със семейството й. Колкото и неприятна да й бе тази стара снимка, тя трябваше да я скъта. Ала когато отново отвори вратата, пликът с боклук се бе изпарил. В този момент се сети за една история, която навремето бе чувала от майка си. Година наред нейните родители си имали котенце. Гледали го, грижили се за него, но в един момент решили, че вече не го искат, сложили в един чувал и го метнали в колата. След това отишли доста надалече от дома си и оставили чувала на безлюдно място извън града. Вечерта, когато се прибрали у дома, заварили котето жално да мяука пред вратата. Докато гледаше празното пространство, където преди малко бе оставила плика с боклук, я побиха тръпки. За миг си представи усещането, което е изпитала навремето собствената й майка при вида на домашния си любимец. Можем да сравним разочарованието си, когато видим как онова, от което си мислим, че сме отървали, се е върнало отново и в този момент разбираме колко привързано е към нас, с разочарованието, което изживяваме, когато видим как нещо, което смятаме, че можем да си върнем обратно, се изплъзва от ръцете ни.

И преди се бяха случвали подобни неща. Торбите с боклук, които обитателите на блока оставяха пред вратата, изчезваха още преди Мерйем да успее да ги събере. Но тъй като и без това искаха да се отърват от боклука, на никого не му пукаше и не се интересуваше кой и с какви намерения би могъл да го вземе. Този път обаче ситуацията бе по-различна. Сега Зерен си искаше боклука обратно.

Изведнъж изчезналият плик с боклук й се видя като тайнствена кутия, като запечатано с восъчен печат писмо. За нея той се превърна в нещо, което чужди хора не трябваше да видят, нещо съкровено за собственика, което светкавично изчезна, без да бъде преровено и разчовъркано. Колкото повече боклукът стои пред вратата, толкова по-близък ни става. Той ни принадлежи, свързан е с нас. Когато стигне до контейнерите за смет, вече няма връзка с нас, става анонимен. Вярно, онези, които се изхранват от кофите, в зависимост от предпочитанията си пъхат мръсните си ръце в контейнерите по средата на улиците, в купищата боклук, които се трупат под път и над път, или в сметищата в край града. Ала ако някой отвори плика със смет пред вратата ни, на всичко отгоре вземе да го отмъкне оттам, това се смята за посегателство върху личните ни тайни.