Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Зерен Огненотемпераментова не можа да открие друга особеност на малката си дъщеря, освен тази, че при вида на кръв или цвят на кръв веднага припадаше. И без това нямаше никакви очаквания за нея. Единственият й проблем бе, че холът, който беше препълнен с капризни и красиви декоративни растения имаше нужда от повече слънце.

Както погледите на хората, така и слънчевите лъчи не можеха да проникнат лесно през завесите в апартамент №4, затова всички декоративни растения едно по едно постепенно увяхнаха. С времето и рибките в аквариума претърпяха доста загуби. И канарчето бе разкъсано от племето на Пророка на Котките. Вярно, сега в същата клетка имаше ново канарче, но по необясними причини не бе запяло нито веднъж.

Когато видяха, че жената, за която злословиха преди малко, се появи на вратата, всички във фризьорския салон изпаднаха в неловко мълчание, като че бяха хванати на местопрестъплението. Когато само преди две-три минути си говорил за някого каквото ти падне и въобще не си го очаквал, а той внезапно изникне пред теб и се налага да го погледнеш в очите, започваш да си мислиш, че става нещо подозрително. Когато влезе, Хигиен Тижен сякаш знаеше, че се споменава името й. Унесени в дръзки клюки по неин адрес, жените в салона не само не съумяха да променят изражението си. Нещо повече. Да видиш някого, който месеци наред не е излизал от дома си, че посещава последното място в „списъка на вероятните места, където би могъл да се отбие, ако случайно един ден прекрачи прага навън“, бе също ужасно объркващо.

Пръв се опомни Джемал. Той тръгна към вратата и каза с леко закачлив глас, без да съобрази колко нелюбезно бе от негова страна да се обърне по име към човек, когото не познава:

— Заповядайте, госпожо Хигиен. — Такива са страничните ефекти на клюкарстването — колкото повече злословите по адрес на някого, толкова повече ви се струва, че го познавате отблизо. Ако Джемал можеше да получи някакво, макар и дребно, потвърждение за близостта си с Хигиен Тижен, вероятно щеше да се увлече и дори да я упрекне задето толкова време не е идвала. Ала не стана така. Понеже фамилиарното му отношение съвсем не допадна на жената срещу него, тя го изгледа смразяващо от главата до петите, след което, без да каже каквото й да било, отмести поглед и започна да оглежда наоколо. Вгледа се по ред: във връхчетата коса, които не бяха изметени; в изхабените и избелели от непрекъснато пране хавлиени кърпи; в петната по мушамите с леопардови шарки, завързани на вратовете на клиентките; в леко спуканото в единия край огледало; изпопадалите в ъгъла на плота умрели комари; наредените върху него кутии от една и съща марка гел за коса; праха по рафтовете, където бяха подредени пяната за коса и брилянтина; топките косми, останали в четките за коса; дунапренът, който стърчеше от накъсаните кресла, разхвърляните навсякъде вещи; триетажната количка на колелца на маникюристката, на която имаше мръсна сапунена вода… Усещането от обстановката бе толкова отблъскващо, желанието й веднага да напусне това място бе толкова явно, че докато я гледаше, Джемал почувства нейното пренебрежение към работното му място и към него самия. Преглътна думите, с които мислеше да я посрещне, и потъна в мълчание.

Всъщност Хигиен Тижен не си тръгна с гръм и трясък, както очакваше Джемал. Стоеше като закована и не можеше да направи крачка нито напред, нито назад. Когато преодоля изумлението си, изостави щателния си обзор и за да не гледа повече този отвратителен и хаотичен свят, който я заобикаляше, плъзна поглед навън през отворения прозорец. И именно в този момент забеляза домашната си помощница, която бе слязла в градината, за да събере дрехите. Жената, чието недоволство съвсем ясно бе изписано в гуреливите й очи, също я бе зърнала. Беше толкова уморена, че нямаше сили да се учуди какво прави Хигиен Тижен там. Остави препълнената кошница с пране, която преди това стискаше здраво до гърдите си, навря през отворения прозорец покритата си с лимоненожълта кърпа глава и отегчено промърмори:

— Аз си тръгвам госпожо Хигиен, имам си семейство и деца. — Но тъй като не можа да направи смислена връзка между създалото се положение и думите, които излизаха от устата й, изпита потребност да добави: — Това е последната кошница, събрах всички дрехи. Ще се кача горе и ще ги оставя. И без това слязох пет пъти. Да не чакам до четвъртък. А и този квартал ми е много далеч.