Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Никога в живота си Джелал не бе имал готов отговор и със сигурност никога не бе притежавал умението да запуши устата на някого, затова много се притесни от този въпрос. Когато видя, че Мадам Лелче не се обиди, дори започна да се смее, прецени, че момиченцето има право. Подаде дъската на един от помощниците, не този с акнето, и го изпрати да я занесе обратно. Но тъй като веднага след това долови в думите на детето някаква тайна мисъл, се обърна и внимателно погледна в огледалото отражението на двете клиентки съзаклятнички. Седяха една до друга пред огромното огледало със завързани на вратовете мушами с леопардови шарки. Тъй като от тях бяха останали да стърчат само две мънички глави, те много си приличаха. В действителност бяха на двата полюса на времето — едната беше на единайсет, а другата — на седемдесет и осем, но всяка бе някъде на границата на човешкия живот. Детето се бе объркало, всъщност не беше по-високо от възрастната жена. Бяха напълно еднакви на височина, а може би и на килограми. Колко странно е сравнението между смаленото с годините тяло на възрастен човек и тялото на едно дете в периода на растеж. Приличаха на два асансьора, които за миг спират на едно ниво, след което единият тръгва нагоре, а другият — надолу. След секунда, час, месец… едната неминуемо щеше да стане по-висока, а другата съответно щеше да напредва в обратната посока и не след дълго отново щяха да си приличат. Странно, мислеше си Джелал, как се бяха намерили в момент на ефимерно сходство.

Когато Джелал усети приликата между малкото момиче и възрастната жена, изпита към момиченцето същата симпатия, която изпитваше към Мадам Лелче. Затова се зае лично както с процедурата по подготовката за подстригване на малката си клиентка, така и със самото подстригване. Гъстата и къдрава абаносовочерна коса много красиво бе хваната с жълта панделка. Той я развърза и старателно започна да сресва снопчетата коса, от които все още капеше вода. През това време не бе пропуснал да попита детето за името му, защото, когато големите започват да общуват с дете, преди всичко го питат как се казва. Веднага след това се чувстват задължени да кажат нещо хубаво, свързано с името, и затова Джелал рече:

— Колко хубаво име имаш!

Но тъй като Су се бе вглъбила и разглеждаше някакво женско списание, пълно с реклами, където на всяка страница имаше какви ли не шантави прически, не можа да вникне в смисъла на думите му. А и нямаше никакво намерение току-така да остави списанието, ако не беше истеричният писък на майка й.

Както кучетата лаят по тези, които се страхуват от тях, или пък космите най-често се оказват в супата на най-гнусливите, така и хлебарката, която Джемал, увличайки се в приказки, бе изгубил от поглед, между толкова хора бе избрала да се появи в полезрението на Хигиен Тижен. Един от чираците, не онзи с акнето, а другият, който възнамеряваше да се изявява пред шефовете си, мигновено се намеси, настъпи я и я превърна в омразен сплескан остатък.

— Тези гадинки плъзнаха навсякъде — запелтечи Джелал. Но не знаеше какво да добави. В последно време забелязваше разни странни буболечки, които въобще не разпознаваше. Сякаш с нарастване на количеството им се умножаваха и видовете. След като бъдеха смачкани, някои миришеха ужасно неприятно. Помощникът без акне изтича да вземе ароматизиращия спрей.

— Тръгвайте си, ако искате, госпожо Хигиен — каза Мадам Лелче, която забеляза ужаса, изписан на лицето й. — Не се притеснявайте за дъщеря си, ще се качим заедно.

Хигиен Тижен се чувстваше толкова безпомощна, че не изчака Мадам Лелче да повтори предложението си. Прескочи умрялата хлебарка, остави парите за подстригването на касата и миг след това се оказа зад вратата. Само че точно преди да излезе, спря за миг и с благодарност махна на възрастната жена, а на дъщеря си — с любов.

Веднага щом затвори вратата отвън, маникюристката, която досега седеше като глътнала бастун, изхвърча като хала.

— Ядоса се — каза намръщено. — Дори кафето си не можа да изпие, защото е мръсно. Взе, че го поднесе под носа си! Не й хареса, защото не мирише на белина.

Въпреки че косата на леко кривогледата блондинка отдавна бе направена, тя продължаваше да бъбри със закръглената червенокоска. Като видя, че най-накрая пуснаха един клип, който дни наред чакаше, Джемал помоли да увеличат звука на телевизора. На клиентките бе сервиран чай, цигарите една по една бяха запалени и със смайваща бързина атмосферата във фризьорския салон възвърна своята леност. Докато жената, която одумваха, бе пред очите им, изпитваха вина, сега спокойно можеха да се върнат там, където бяха спрели. Можем да наречем това така: „Връщане с бясна скорост и пълна газ към одумваната“. Както природата не допуска празни пространства, така и машината за клюки събира в едно цяло липсващите парченца. Това, че между тях имаше дете и че то бе детето на жената, която коментираха, не попречи на присъстващите в салона. Защото жените не започват да клюкарстват, за да се намират на приказки, а го правят съзнателно, от сърце и душа, като или снишават глас, или пък проглушават всички наоколо.