Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Въпреки че леко свъси вежди, госпожа Хигиен се задоволи да кимне, без да каже дори дума. Объркването, изписано на лицето й, не даваше възможност да се разгадаят мислите, които минаваха през ума й, но нямаше как да не се забележи притеснението от факта, че се намираше тук сред съвършено непознати хора. Продължи да стои като закована до момента, в който в желанието си да я спаси от това конфузно положение, поправяйки моста, който неговият близнак в опитите си да изгради го бе срутил, Джелал бавно се приближи до нея и с дружелюбен тон, който предполагаше доверие, я попита какво би искала да бъде направено на косата й. Погледът й остана вторачен в празното пространство, откъдето преди малко си бе тръгнала домашната й помощница. Най-накрая бавно обърна глава, погледна Джелал и успя да промълви:

— Не аз, дъщеря ми.

И за да стане ясно какво точно има предвид, лекичко се дръпна настрани. Чак тогава всички в салона забелязаха нежното и крехко момиченце с къдрава абаносовочерна коса. В пълен контраст с косата, кожата й бе снежнобяла, огромните й очи не бяха кафяви, сиви или някакъв друг цвят, а катраненочерни и без да се стрелкат насам-натам, гледаха човека в зениците. Косата й бе мокра. От къдриците й се стичаше вода, която оставяше огромни следи по раменете й. Създаваше усещането, че докато е идвала, я е навалял летният дъжд.

Докато Джелал настаняваше малката си клиентка пред огледалото, Джемал покани майката на детето да седне на креслото. Хигиен Тижен не седна веднага. Първо постоя права, неспокойна и недоволна в продължение на пет-десет секунди. После, след като разбра, че е победена, с нежелание се отпусна в най-близкото от предложените й кресла. Маникюристката имаше навика да пита всяка клиентка дали иска маникюр трийсет секунди след влизането й в салона. Когато застана до Хигиен Тижен, тя се бе вторачила в едно петно на пода, а мислите й се рееха незнайно къде. Като чу отправения към нея въпрос, сякаш докосната от невидима мишка, тя с отвращение дръпна ръце и веднага ги скри зад себе си. Маникюристката, която не очакваше толкова бърза и странна реакция, се върна обратно, без да се оглежда. Само че още преди да седне на мястото си, едно червейче зачовърка съзнанието й. Дано не бе сгафила нещата! Дали пък вместо: „Хигиен Тижен“ от устата й не се бе изплъзнало: „госпожо Хигиена“? Дали пък жената не се начумери така заради това? Опитваше се да си спомни и колкото и да се напрягаше, оставаше с убеждението, че е оплела конците. Защото мозъкът беше орган, който в основната си е песимист. И когато започне да се колебае между две противоположни възможности, дава предимство на отрицателната. Колкото повече се замисляше маникюристката, толкова повече се уверяваше, че е направила голям гаф. За миг си помисли да се върне и да се извини. Ала това, с което се задоволи, бе да се свие зад триетажната количка, в която държеше материалите си за маникюр, след което незабелязано се огледа, за да види дали някой друг е чул грешката й.

През това време Джелал бе настанил Су 16 16 От тур. — Вода. — Бел.пр. пред дългото огледало от лявата страна на Мадам Лелче. Детето разглеждаше наоколо, въртеше се на стола с онова любопитство, което бе характерно за първото посещение във фризьорски салон. Всъщност, тъй като накъдето й да се обърнеше, срещаше погледите на останалите жени, които я наблюдаваха с интерес, проучването й не продължи дълго. Единственият поглед тук, на това непознато място, който не бе насочен към нея, бе този на възрастната жена. Познаваше я. От време на време се срещаха, когато влизаха и излизаха от домовете си. Това беше съседката й от отсрещния апартамент, която винаги се държеше добре с нея. Цялата горна част на тялото й до врата бе изцяло покрита с мушама, от която се подаваше обилно гримираното й мъничко лице, което по неестествен начин стоеше на мястото си и приличаше на разноцветно боядисан от някой шегобиец торс.

Когато Мадам Лелче усети погледа на детето, се обърна и се усмихна. Даде вид, че ще каже нещо, но точно тогава Джелал се върна с една широка правоъгълна дъска и тя отново се извърна напред. Близнаците мразеха да работят наведени и когато във фризьорския салон довеждаха някое дете, поставяха дъска на стола и така удължаваха ръста на мъничката си клиентка. Но още преди да разбере намерението на Джелал, без да откъсва очи от жената до себе си, Су поклати глава и с категоричен глас попита:

— Аз съм по-висока от нея. Тя защо не седи на дъска?