Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Колкото до Су, тя сякаш не разбираше намеците, които се пускаха по адрес на майка й, и все още разглеждаше списанието с небивал интерес. Загледа се в снимката на една гола до кръста мулатка, чиято къса коса бе сресана нагоре като бодлички, а връхчета й бяха боядисани с най-различни фосфоресциращи цветове.

— Харесва ли ти? — попита Джелал, който се притесняваше от клюките и се тревожеше да не натъжи детето. — Искаш ли да направим така и твоята коса? Ще бъдеш най-модерната в училище.

— Не става! — отвърна сериозно Су. — Моята коса трябва да е по-къса.

— Мила, не може по-късо от това, прекалено е! — възрази Джелал.

Су вдигна глава от списанието и хвърли преценяващ поглед на Джелал. Дълбоко в черните й очи проблесна искрица и веднага угасна.

— Не става! Тогава въшките ми няма да падат — почти изкрещя Су.

Всички ролки за трайно къдрене бяха махнати и докато гледаше в огледалото мократа си къдрава коса, нервната светлокестенява клиентка вирна вежда и направи въпросителен знак на леко кривогледата блондинка. Ала когато разбра, че има слушатели, Су продължи да говори още по-високо.

— Вчера учителката ме извика. Беше написала някаква бележка. Каза: „Дай това на майка си да го прочете“. Изпрати ме да се прибера вкъщи. Когато прочете бележката, майка ми побесня. Имала съм въшки. Влязохме в банята, намаза косата ми с лекарство. Изхабихме два шампоана. „Ти стой тук“ — каза тя и аз останах във ваната. След това извади дрехите ми от шкафа. Реши, че по тях пълзят въшки и ги изхвърли през прозореца. Както и чаршафите ми. Хвърли и бельото ми.

— Не видяхме раницата ти — каза необмислено маникюристката с недоволството на човек, който, след като е излязъл от киното, разбира, че е пропуснал най-важната сцена от филма.

— Сигурно си ги хванала в училище. Стават такива неща — опита се да отклони темата Джелал.

— Не съм ги хванала в училище — отговори Су и вдигна рамене. — В нашето училище никой, освен мен няма въшки.

Жените се спогледаха и се усмихнаха с разбиране. Всички знаеха, че тъй като Хигиен Тижен се бе заинатила дъщеря й да учи във възможно най-скъпото училище, в което нито едно от децата наоколо не ходеха, не само че късаше нервите на мъжа си, но и не се притесняваше, че ще срине брака си до основи.

— В класа никой, освен мен няма въшки. Сега всички ще ги прихванат — заливаше се от смях детето. В смеха й имаше неестествена превзетост сякаш търсеше забава. Не я интересуваше реакцията на хората около нея, правеше каквото си иска, което може би се дължеше на жажда за забавления. Това беше смях, който не спираше и се усилваше, и набирайки мощ, излизаше от контрол; смях, нестроен и нехармоничен, който прикриваше желанието й да заплаче и всъщност бе породен от болка. За децата на нейната възраст бе твърде необуздан, твърде тежък и излишен.

— Мама казва, че баща ми е донесъл въшките. Мисли, че той ги е лепнал от безцелно скитащите си приятели и после, когато ме е прегърнал, ги е прехвърлил на мен.

В този момент вратите и прозорците на салона като че ли се отвориха до край. Останал без юзди, вятърът нахлу в салона и сякаш обгърна жените, които седяха пред широкото огледало; те настръхнаха. Ужасно бе да чуеш как от устата на едно дете се изливат най-съкровените тайни на семейството му. Все едно да вземеш плод от двора на съседите, без всъщност да си то откраднал. Може и да има престъпление, но на практика няма престъпник. Нима е престъпно да сториш път на водата, която и без друго е кална, да се изтече? Всички във фризьорския салон сякаш се бяха свили и мълчаха само и само детето да може спокойно да говори колкото си иска. Нямаха търпение да чуят още подробности, без да се намесват, без да цапат ръцете си. Дори Джемал, който не можеше да стои мирен повече от две секунди и умираше да си пъха носа във всеки разговор, мълчеше като риба. Само Мадам Лелче искаше да направи нещо, за да прекрати неприятната тема. Но тъй като и тя не знаеше какво да каже, единственото, което се сети, бе да помоли Джелал да побърза, след което сякаш се стопи в креслото. Потънала в мисли, извади сребърното колие изпод блузата си и някак разсеяно стисна медальона с образа на Свети Серафим.

Сякаш за да се увери в ефекта на думите си, Су се завъртя в кръг и внимателно огледа лицата на всички. Когато се върна в предишното си положение, съвършено черните й очи, които блестяха като медальона с образа на Свети Серафим, се срещнаха със синьо-сивите очи на възрастната жена. Мадам Лелче пое дъх, след което много бавно издиша през острия си нос и тъй като някъде дълбоко в нея се бе спотаило неизречено извинение, стеснително се усмихна. Трудно бе да се каже дали не се извиняваше от името на детето заради това, което разказваше, или пък точно обратното — поднасяше извинение на детето заради любопитните слушателки наоколо. Су не можа да схване тази усмивка, но неволно също се усмихна.