Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Хайде, хвърлете ме върху стената, до която съм застанал.

Разбира се, войниците се учудили, но все пак изпълнили неговото желание. Сложили дервиша в топа и го изстреляли.

— Хайде де! Нали така ще убият човека — възкликна седемгодишното момче.

— Но не умрял. Той не е бил като теб и мен, сигурно ненапразно е станал светец — отвърна Хаджи Хаджи. Заради обещанията, които бе дал преди малко, заговори с по-благ глас: — Изстреляли дервиша. Озовал се той върху градските стени и заради голямата скорост се лепнал там. Искам да кажа, че не е паднал. Разтворил широко ръце и крака и като мравка се захванал за дебелата стена. Отгоре вряло и кипяло от византийски войници. Когато видели дервиша, започнали да стрелят по него с отровни стрели. Нито една не го улучила. След това изпратили порой от горящи стрели. Там, където падала стрелата, лумвал огън. Подпалили тревата, изгорили дърветата, всичко наоколо горяло в страшни пламъци, ала дервишът бил непокътнат. Дори косъм от косата му не се запалил. Стоял сред пламъците като саламандър. Стоял, гледал войниците на султана и се усмихвал. Тихо се молил до вечерта. На залез-слънце си прочел свещената вечерна молитва.

— Като се е залепил за стената, как е направил вечерната молитва? — подскочи седемгодишният внук.

— Молил се с очи — каза хаджи Хаджи и го погледна накриво. — Баба ви, която вече не е между живите, също се молеше с очи. Хората, които не могат да се навеждат и да се изправят, се молят така. След молитвата дервишът казал: „Всемогъщи Аллах, вземи моята душа и ме превърни в празно пространство“! Аллах чул и изпълнил молбата му. Веднага пуснал светкавица от небето. Нали преди малко казах, че византийците изстреляли дъжд от огнени стрели и че дори една не го уцелила. Ето, че сега светкавица от небето го улучила. Дервишът се превърнал в пепел. В същия миг на неговото място се образувала дупка. Войниците на султана не повярвали на очите си. В стената, която дни наред не успявали да пробият, изведнъж, благодарение на дервиша, се отворила дупка. Веднага хукнали през нея, избили неверниците и завоювали града. Никой не докоснал жените, децата, белобрадите свещеници. Когато султанът се установил в Истанбул, не забравил самоотвержената жертва на дервиша. Разпоредил да му направят гробница, само че липсвал трупът. „Като няма труп, как ще има гроб, какво ще погребем“? — мърморели войниците.

Пет и половина годишната внучка имаше навик да използва докрай предимствата на това, че беше единствено момиче и най-малкото дете вкъщи. Сега стоеше и гледаше дядо си с ококорени от страх очи. Новите думи, които всеки ден научаваше, слагаше в красивата си чанта по езикознание, а някои по-особени думи подреждаше отделно в красивото си портмоне с копче тик-так. Например „душа“, „нещастие“, „мечта“, „Dabbetul-arz“ 19 19 Израз от Корана, в който се казва, че ще се появи едно същество, което ще разгласи, че хората не са повярвали в знаменията на Аллах и това ще бъде знак за приближаването на Съдния ден. — Бел.пр. , „дявол“, „починал“, „демон“ или „сатана“. Когато чу думата „саламандър“ я завъртя между малките си пръстчета и я пъхна на същото място. Всички тези думи за нея имаха едно и също значение — дух! Не знаеше какво точно е дух и когато искаше да научи, бръкваше в портмонето, което стоеше в „умната чанта“, и изваждаше наслуки някоя дума. И ето, скътан някъде в съзнанието й, неясният образ на духа, който, макар и наречен с безброй имена, всъщност не съществуваше и прозрачен като крилата на муха, ставаше все по-огромен и с всеки изминал ден се разстилаше над земята като непрогледна мъгла.

— И така, без да има тяло, прочели погребална молитва, след което понесли на раменете си празния ковчег — продължи Хаджи, а после, отпивайки от чая си, направи кратка пауза. — Тръгнали, но в каква посока да вървят? Не могли да решат къде да го погребат. Ала по едно време ковчегът се понесъл като птица пред тях. Носел се отпред, а хората дълго вървели след него и така преминали шест от седемте хълма на Истанбул. Когато стигнали до седмия хълм, какво да видят — един отворен гроб. Бил изкопан дълбоко, стоял празен и отворен. Ковчегът веднага се понесъл в тази посока и когато се озовал точно над гроба, започнал да се снижава. Щом стигнал на педя над гроба, спрял и останал да виси така. Тогава от гроба се понесло странно бучене.

Като чу за бученето, момиченцето преглътна. Хаджи Хаджи не забеляза тази подробност, тъй като бе насочил вниманието си към големия си внук.