Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

За да не го гледа повече, старият човек с вяло очакване се обърна към по-малкия си внук. Но съдейки по неговото безразличие, реши, че от разказа, който бе чул, в съзнанието му се е запечатал единствено фактът, че в харема е имало куп наложници и че не е хубаво да се родиш на този свят като брат на султана. С последна капчица надежда Хаджи обърна поглед към най-малкото си внуче, което бе на пет години и половина. И точно тогава с блеснали от вълнение очи малкото момиченце скочи в скута на дядо си, сложи белите си ръчички на кръста му и с меден гласец заговори:

— Хайде, дядо, нека и ние да си направим палатка!

Вероятно, ако не му бе толкова досадно от липсата на интерес у внуците му, преди да се втурне към тази идея, Хаджи щеше да се позамисли. Но за да накаже другите две деца, светкавично прехвърли цялата си обич на най-малкото си внуче и след няколко минути се оказа в средата на хола между чаршафите и одеялата, правейки палатка. Щяха да имат палатка като на Осман.

Първата палатка, която сътвориха, бе доста примитивна. Дядото и най-малкото внуче сложиха четири стола, така че да се образува квадрат. Върху тях метнаха няколко чаршафа, за да може да се минава отдолу, и по този начин направиха малко затворено пространство. След това напълниха това място с възглавници. Всъщност дори в този съвсем опростен вид палатката бе започнала да привлича вниманието на другите две деца, които до този момент стояха отстрани и с подозрение наблюдаваха случващото се, без да се включат в играта. И понеже не можаха да издържат, след известно време повдигнаха онази част на чаршафа, която представляваше врата, защото искаха да надникнат в този таен и нисък свят в средата на хола. Влязоха вътре и седнаха по турски на възглавниците до дядо си. Точно тогава Хаджи усети, че неподправената радост, за която винаги бе копнял, набъбва в него и изцяло се вкопчи в играта, благодарение на която успяваше да се наложи на внуците си. Ала не след дълго, само ден по-късно, щеше да стане ясно, че редът, който възрастният човек бе създал у дома, е на нестабилна основа.

На следващия ден по същото време момиченцето се беше настанило в скута на дядо си с намерение да повторят играта:

— Хайде, дядо, нека да си направим Осман.

Краката му все още бяха изтръпнали, кръстът му бе схванат, не се бе съвзел от умората от вчерашната гимнастика с палатката и като чу името Осман, направо настръхна. Само че нито благите обяснения, нито яростните му изблици свършиха някаква работа. Характерът на внучката му бе такъв. Когато свържеше една дума с друга, вече никаква сила не можеше да прекъсне тази връзка в съзнанието й. Както мечтите, душите, празните пространства, дяволите, починалите, саламандрите… бяха ДУХОВЕ, така и думата „палатка“ означаваше ОСМАН.

Оттогава играта „Осман“ стана неразделна част от техния живот. Всеки ден по едно и също време децата пощуряваха също като пияниците, които с нетърпение очакват времето за пиене. Преди да мине и половин час, струпваха в средата на хола чаршафите, покривките на леглата, юрганите и възглавниците. С плаха надежда Хаджи очакваше, че както към всички игри, на които внуците му бяха играли досега, любовта им и към тази ще бъде краткотрайна и ще им омръзне. Те обаче бяха изключително постоянни и изобретателни. С времето разшириха територията на палатката и направиха отделни помещения плюс тоалетна. Големината вече варираше между пет и десет метра и с две думи живееха чергарски живот. Всеки ден на обяд правеха палатката, която стоеше до вечерта в средата на хола. После надвечер, половин час преди майка им и баща им да се върнат от работа, набързо я прибираха.

Имаше и други случки, които без изключение се повтаряха. Например всеки ден по едно и също време веднага щом зрителите, дошли в последния момент, заемеха местата си за дневното представление, в 11:45 звънеше телефонът. Винаги най-големият от дребосъците вдигаше слушалката. Всеки път майка му задаваше едни и същи въпроси, на които той отговаряше по един и същи начин. Да, бяха изяли закуските си. Не, не правят бели. Да, гледат телевизия. Не, дядо им не им разказва приказка. Не, не пускат газта. Не, не разхвърлят къщата. Не, не се надвесват от балкона. Не, не си играят с огъня. Не, не влизат в спалнята. Не си разказват приказки. Дълбоко в себе си, снахата имаше подозрения относно честността на големия си син, но никога не се осмеляваше да извика свекър си на телефона, а се примиряваше с това, което й казваше детето. Междувременно, докато то стоеше със слушалката в ръка и изброяваше обичайните си отговори, в гласа му се прокрадваше едва забележимо лукавство. През цялото време дори за миг не сваляше очи от дядо си. Наясно бе за напрежението между двамата възрастни. Отдавна бе открил, че може да затвърди позициите си, като подкрепи според случая единия или другия.