Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Човекът с „недовършения вид“ бе прегърнал с копнеж своя внук, когото виждаше за първи път. След това бе прегърнал сина си, отново внука си, после снаха си, после отново внука си, после още веднъж сина си и отново и отново бе прегръщал внука си. Тъй като не само те, но и всички останали се прегръщаха, салонът за посрещачи се бе препълнил до пръсване с плачещи, прегръщащи се, побутващи се хора. След като утоляха своя копнеж, пристигащите от поклонение започваха да запознават семействата си, да се здрависват едни през други, да се усмихват. Дребосъкът, който в тази какофония бе прехвърлян от прегръдка в прегръдка, нанесе в тефтерчето на ума си още едно от своите наблюдения — хората, които се връщаха от поклонение и се казваха Мехмет, ги наричаха хаджи Мехмет, тези които се казваха Ахмет — хаджи Ахмет. На връщане към къщи бе задал на баща си въпроса, който човъркаше съзнанието му: „Ако за да ти викат хаджи, трябва да отидеш на поклонение, как така се е случило, че името на дядо ми е Хажди още преди да отиде там? И след като името му е Хаджи, защо е отишъл на поклонение“?

— Ах, ти! — сгълча го баща му. Това, че момчето не получи отговор, в края на краищата засили убеждението му, че дядо му не прилича на останалите дядовци. Откакто го познаваше, все си мислеше, че е малко „странен“. Оказа се, че в деня, преди да се върне, Хаджи бе получил ужасен сърбеж и се бе наложило да си обръсне брадата. Много скоро я пусна отново и въпреки че поне малко заприлича на останалите дядовци от летището, първите впечатления на детето бяха непоклатими.

Сега все още изучаваше дядо си, но понеже вече не му бе толкова интересен, с всеки изминал ден процедурата се скъсяваше. Когато му омръзваше да го наблюдава, безшумно излизаше от палатката и започваше да обикаля на пръсти из целия дом. Да бъдеш накрак докато всички спят, бе страхотна привилегия. Домът ставаше като в приказката за спящата красавица. За разлика от брат си и сестра си седемгодишният малчуган си спомняше приказките, които майка им им разказваше, когато си беше вкъщи през деня, преди да започне работа в един мол, където продаваше билети за кино. Затова можеше да усети огромната разлика между нейните приказки и тези на дядо му.

Докато другите спяха, той отиваше в кухнята, пускаше котлона, играеше си с кибрита, разглеждаше четирите книги на дядо си, които от години бяха все толкова, лакомо си хапваше каквото му паднеше, влизаше в спалнята на майка си и баща си и разглеждаше шкафовете, взимаше всички бижута на майка си и ги нареждаше на леглото, броеше парите, които баща му криеше в шкафчето си… наслаждаваше се да прави всичко, което бе забранено. После, когато наближеше време другите да станат от сън, отново на пръсти се вмъкваше в палатката, свиваше се в единия край и започваше да чака. Не се налагаше да стои дълго. Всеки ден около 17:30 часа боклукчийският камион идваше на тяхната улица. Горе долитаха гласовете на боклукчиите, дрънчането от изсипването на кофите, непрекъснато усилващият се шум от мотора. Тъй като от двете страни на пътя имаше паркирани коли, камионът маневрираше трудно и наистина ставаше задръстване. Щом звукът на клаксоните нахлуеше в апартамент № 5 в Двореца на бълхите, Хаджи скачаше като ужилен. Всъщност заради катастрофата, която бе претърпял, той имаше белези не само на лицето, но и на сърцето си. И Дворецът на бълхите бе едва ли не последното място, където можеше спокойно да подремне следобед.

От вика на Хаджи децата се събуждаха. Най-напред ставаше момиченцето и тихичко си мърмореше. След нея се надигаше по-малкият внук, като се прозяваше лениво. Колкото до седемгодишния малчуган, той не ставаше веднага, а за да даде възможност на другите да се разбудят, първо броеше на ум до двайсет. След това се протягаше, като че бе махмурлия, дълго разтъркваше изумрудените си очи и с люти закани отиваше до отворения прозорец. Протягаше врат и докато гледаше външния свят, усещаше, че ужасите, които бе слушал във всички приказки, могат да бъдат и по-страшни.

Тази сутрин се случи нещо странно. Събудих се, преди да звънне будилникът. И колкото това да беше странно, се случи нещо още по-особено: когато се събудих, се оказа, че вече съм буден. Очите ми бяха отворени. Очите ми се бяха събудили преди мен, и то без мое знание, и сякаш се бяха качили на тавана да се поразходят. Погледнах се отгоре само за миг. Това, което видях, не ми хареса.

Краката ми винаги стърчат от канапето, но този път, изглежда, бях забравил са си сваля обувките. Главата ми се бе изпързаляла от възглавницата и вратът ми се бе схванал. От единия ъгъл на устата до ухото ми се бе стекла огромно количество белезникава пяна, характерна за три състояния на свръхвъзбуда — когато кучето се разбеснее, когато бебето повърне всичката кашичка, която е изяло, и при епилептичен припадък. Ризата, с която бях облечен, беше ужасно смачкана, от неудобното положение, в което бях лежал, ме болеше челюстта, езикът ми и цялото ми небце бяха пресъхнали. И бях повърнал на килима. Добре че съм проявил съобразителност да си събуя поне панталона.