Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Децата не само се хранеха в палатката, но слушаха и приказките преди обедния сън. Всеки ден, след като се наобядваха, към тях се присъединяваха нови и нови персонажи: безсърдечни мащехи, нещастни сираци, избягали от ада пазачи, бандити, които залостват хората по пътищата, красиви магьосници, които правят капани на мъжете, бойци с окървавени ръце, хора обявени от всички за луди, отровни аспиди 20 20 Vipera aspis, вид змия. — Бел.пр. , стари жени с увиснали меса, зли духове, останали кожа и кости, страшни видения с изпъкнали очи… които едва успяваха да се натъпчат в палатката. И като дойдеха, въобще не се сещаха да си тръгнат. Докато следващите изречения на приказката още се носеха в пространството, децата се отпускаха. Всеки се свиваше на мястото си. Винаги най-бързо се унасяше Хаджи, а след него и по-малките му внуци. Когато похъркването на дядо му и равномерното дишане на брат му и сестра му завладееха палатката, големият внук се прокрадваше на пръсти. Първо отиваше при дядо си и докато го гледаше, се отнасяше. Изучаваше почти непознатия човек като тропически плод, който не бе вкусвал, или като пълна с изненади стрида. Следеше как при всяко вдишване и издишване гръдният му кош се надигаше и отпускаше; вторачваше се в тук–там побелялата му брада, в кехлибарената броеница, която се изплъзваше измежду пръстите му, в прошарените косми по гърдите и врата му, в напуканите му устни, дълбоките бръчки на челото му, които приличаха на пресичащи се пътища. Беше започнал да изучава дядо си преди две години и половина и скоро щеше да попълни знанията си.

В онзи хубав и благоуханен ден, когато все още изглеждаше като нормално дете, тръгвайки към летището да посрещнат стария човек, майка му и баща му взеха и него. Това бе последният ден, в който му разрешиха да излиза навън. След това болестта му се разви толкова бързо и бе станала толкова явна, че повече не се появи на улицата.

До този ден не бе чувал кой знае какво за възрастния човек. Знаеше, че се казва Хаджи, че живее с жена си в един град, далеч от Истанбул, и че, тъй като бяха виждали внуците си само на снимка, бяха решили да дойдат да ги видят. Знаеше, че по пътя са претърпели катастрофа и баба му е починала. След загубата на жена си дядо Хаджи дълго бе плакал, бе лежал в болница и веднага след това бе отишъл на поклонение в Мека 21 21 Мека е свещен мюсюлмански град в Саудитска Арабия. Всеки мюсюлманин е длъжен поне веднъж в живота си, ако има физическата и финансовата възможност, да посети свещената джамия на Аллах в Мека — това е ежегодният Хадж. — Бел.пр. . Сега се връщаше оттам. Това бе всичко, което знаеше. Всъщност, докато пътуваха към летището, бе узнал още нещо, което си струваше да бъде отбелязано. Отсега нататък дядо Хаджи щеше да живее в Истанбул заедно с тях.

Онази част на летището, която бе достъпна за посрещачите, бе претъпкана с хора. След като процедурата по проверката на пътниците, които се връщаха от поклонение, приключи, двукрилите автоматични врати се отвориха и те започнаха да излизат и да прегръщат близките си, които ги очакваха отвън. Докато чакаше дядо си, малчуганът здраво стискаше ръцете на майка си и баща си и внимателно заглеждаше всеки мъж, който излизаше през вратата. Всички възрастни мъже, които се връщаха от поклонение, учудващо много си приличаха. Носеха дрехи в един и същи цвят, бяха еднакви на ръст, на една и съща възраст, брадите им бяха еднакво закръглени и тук-там побелели. Освен това веднага щом излезеха през вратата, незнайно защо правеха едни и същи движения в еднаква последователност. Когато автоматичната врата се отваряше, сякаш заслепени от слънцето, те присвиваха очи и се заглеждаха в навалицата. Виждаха близките си и хукваха в тази посока. Оставяха куфарите и развълнувано ги прегръщаха. Тъкмо защото си приличаха, поклонниците, които влизаха в салона за посрещачи, сякаш бяха един човек, който не спираше да излиза през автоматичната врата.

И ето, вратата се отвори за пореден път и по реакциите на майка си и баща си момчето предположи, че човекът, който се появи, е дядо му. Въпреки че бе облечен като другите хаджии, приличаше на случайно попаднал между тях чужденец. Дори не изглеждаше възрастен. Сякаш в последния момент бе влязъл в съблекалнята да облече другите си дрехи. Бе успял. Да, приличаше на останалите, но все пак нещо у него липсваше. Момчето присви изумрудените си очи и отново се загледа. Тогава разбра защо човекът изглеждаше така, сякаш нещо не му достигаше — той нямаше брада. На мястото на брадата се белееше нещо като полумесец. И тъй като пространството в полумесеца бе взело своя дял от слънцето, горната част на лицето беше тъмна като нощ, а долната — бяла като безоблачен ден.