Опитах се да мобилизирам мозъка си и на трезва глава да помисля. Въпреки всичко все още имаше надежда. Това че съм се обадил, не означава непременно, че сме разговаряли. Може би въобще не бе вдигнала телефона. Но ако през нощта го бе вдигнала и бе отговорила, ако бе казала нещо, добро или лошо, при събуждането си гази сутрин трябваше да си спомня поне откъслечно думите й. След като не си спомням нито дума, може би не е имало кой знае какво, което да е предизвикало буря. Но да търсиш утеха в тази неизяснена възможност, беше като да избягаш от една трудна ситуация и да си благодарен на още по-трудна. След като снощи Айшин не бе вдигнала телефона, най-логичното обяснение е, че през това време не си е била вкъщи. Да бъде навън по това време? Някъде навън, в тези часове?
На плочките в банята, на половин метър една от друга, лежат две убити хлебарки. Вероятно това са две от снощните ми геройства. Но в непълните протоколи на съзнанието ми не попаднах на нито едно обяснение по въпроса. Съблякох ризата си. Беше пропита с остра миризма: на печен калкан, на мезета, на изпитата ракия и на страхотни пури, на талцита, който изпих след това заради киселините, които разядоха стомаха ми. Всички тези миризми се бяха смесили до неузнаваемост със съдържанието на стомаха ми. Пералнята е бракоразводният ми подарък от Етел. Тя е практична жена, щедра и великодушна. Пъхнах в пералнята тъмносиния си ленен панталон. Вече се научих, че най-късата програма на четирийсет градуса е добра за пране на лен. Но дори да успея да се свестя от неприятните усещания от снощи, очевидно няма да мога са се отърва от отвратителната миризма на боклук. Сто пъти съжалих, че избързах да си намеря жилище, преди да приключи процедурата по развода. Ако тогава не си бях събрал багажа, за да се махна по-бързо, без да преценя внимателно нещата, и не се бях настанил в първото достатъчно отдалечено и относително евтино жилище, сега за същите пари можеше да живя на по-добро място. Търся спокойствието на предишния си дом. Работата не е само в тъгата по изчезналия комфорт или пък по изгубения рай, от който се сгромолясах по собствено желание. Домът ни принадлежеше на Айшин. Или по-точно, на семейството й. Но когато след три години и половина съвместно съжителство си събрах гащите, книгите, записките, ножчетата за бръснене, до онзи последен нещастен миг, в който се върнах обратно, за да видя дали не съм забравил нещо и огледах наоколо, си бях мислил, че този дом е и мой. Един мъничък съюз „и“! Като дете, което радостно очаква, че ще купят и на него същото като на брат му: „И на мен, и на мен“! Всъщност точно както е при отношенията между братята и сестрите, така и в брака едната от страните взима повече от другата. И с лекотата, с която махаме конците на зеления фасул, можем да изтрием следите на човека, преживяванията му, дори и мисълта, че някога е бил собственик на жилището. Това, което ми беше трудно да възприема, бяха пронизващите болки в стомаха и проблемът бе част от това с конците на зеления фасул. Мисълта, че в този момент Айшин съвсем сама си прави кефа в дома, който навремето беше и мой, ужасно ме дразни. Разбира се, човек трябва винаги да благодари на Всевишния. Защото има лошо, но има и по-лошо — може пък… и да не е съвсем сама, докато си прави кефа.
В банята под душа, където всъщност не можеше да се стоплиш, а просто ту измръзваш, ту се попарваш, защото водата, както е топла, изведнъж става леденостудена, след което внезапно става ужасно гореща, направих равносметка на положението. Дори не знам, като съм бил толкова пиян, докато съм се прибирал през нощта, как съм открил пътя към дома си, но бях категоричен, че със замъгления си разсъдък съм се обадил на Айшин. Добре, а после? Ако бяхме разговаряли, трябваше все пак в мен да е останал някакъв спомен, поне някакъв миг, фраза… Докато сапунисвах лицето си, въртях в ума си едно изречение, което съвпадаше с моето подозрение. „Не мислиш ли, че ако продължаваш да ме търсиш, ужасно ще охладнея към теб? Докато все още изпитваме уважение един към друг…“ Нищо не виждах. И когато по едно време се опитах да отворя сапунисаните си очи, ми залютя и отново ги затворих. Не, информацията излезе невярна. Не търсех това изречение. Спомних си. Това го чух не снощи, а в някоя от предишните нощи. Преди Айшин да реши да си смени телефонния номер.
Когато промените в температурата на водата преляха границите на моето търпение, излязох от банята. Болката в стомаха ми бе непоносима. Кухнята не беше малка. Но откакто с толкова гордост сложих в средата, където му е мястото, огромния хладилник, голям почти колкото бунгалата на брега, в които почиващите по крайбрежието курортисти с ограничени доходи се настаняват, тя сериозно се смали. Вместо да настоявам да измъкна от стария си дом онзи американски здравеняк, създаден, за да могат семейните ядра на потребителското общество да хранят огромната си челяд, която имаше нестихващ апетит, трябваше да си купя малък хладилник, каквито имаше в хотелските стаи или пък в апартаментите в Токио. По всяка вероятност щях да постъпя така, ако Айшин не бе възразила с думите: „Много е голям за теб“! Два пъти я чух да повтаря този израз, и то последователно — първия-я-я за двойното легло, и втория-я-я за хладилника. Когато осмислих думите, че за мен е много голям, а за Айшин не е, усетих, че има в живота си друг човек и че бързо ще запълни мястото ми. И въпреки че не съм създавал никакви проблеми и за да приключи бързо процедурата по развода проявих достатъчно сговорчивост, никой, включително и Етел, не разбра защо се инатя за леглото и хладилника.
Читать дальше