Придобивката ми е истинска, но е абсолютно празна. В този си вид изглежда жалка. Големите хладилници са далечни роднини на вехтите, износени локомотиви, които през целия път се тъпчат с въглища, и също като тях изобщо не се насищат и колкото повече ти пълниш, толкова повече искат. А моят е лишен дори от лопата с въглищен прах. На най-горния рафт има кутия със сирене крема, която, тъй като е оставена отворена, отгоре е хванала плесен. На вратата има пет кутийки бира и едно преполовено шише с ракия. В кутията за плодове са останали три домата и една спаружена маруля. Това е всичко. А, и на най-долния рафт има парче пица с гъби, която наскоро ми изпрати възрастната съседка. Виждал съм много хора да раздават ашуре и разни други подобни неща, но за първи път попадам на някого, който раздава пица. Щях да я изхвърля, но съм забравил. Сега обаче, когато остатъците от снощния алкохол пробождаха изтерзания ми стомах, с благодарност протегнах ръка към пицата. Вместо да я пъхна във фурната, да я затопля три минути и лакомо да я изям, аз я ометох точно за три секунди. Беше малко баята, но както и да е. Какво повече можех да искам. Колкото и малко да бе, все пак успях да угодя на стомаха си и вече можех да приготвя лекарството си. Сложих в малката тенджера обезмаслено мляко. Добавих две препълнени лъжички турско кафе, една лъжичка боров мед, повечко канела и малко коняк. Това е моето чудотворно лекарство, безспорно доказано при главоболие, което цери махмурлука. Възможно е да не е подходящо за всеки организъм. И без това всеки трябва сам да открие лек за себе си по принципа на опита и грешката. Аз така открих своя цяр. Този път сложих от всичко по повече. Исках час по-скоро да се съвзема. Днес е четвъртък, а всеки четвъртък следобед преподавам с много обич на любимия си курс.
Докато чаках млякото да се свари, разглеждах брошурите, които снощи Етел ми напъха в ръцете. В Истанбул строят още един частен университет. И тъй като този процес продължава доста време, вече зная оттук-оттам някои подробности. Това, което не знаех, бе че мръсницата Етел е вътре в цялата работа, на всичко отгоре е на водеща позиция. Научих го снощи, докато вечеряхме. Дойде ми в повече. Още на втората минута от срещата ни на висок глас заговори на тази тема и не я смени чак до края на вечерта, когато вече едва държеше отворени клепачите си със залепналите на снопчета дълги черни мигли, уж истински, и съпроводени от безразличния поглед на слабичкия ни сервитьор кюрд, напуснахме криволичейки ресторанта, в който освен нас не бе останал никой друг. Казваше, че този университет не е материално, а духовно вложение, че от толкова време за първи път вярва от сърце на един проект, че лично познава учредителите и всъщност самата тя тайно е един от осемте акционери. Сподели, че откакто се е включила в тази работа, изпитва по-голямо удоволствие от живота и когато остарее и погледне назад, ще види, че от всички неща, които е вършила през целия си живот, най-много ще се гордее с това начинание. Мислеше, че не след дълго, най-много след пет години, ще се появят млади и зрели хора, които ще бъдат отлично образовани и ще бъдат на много по-високо ниво от връстниците си. Предполагаше, че с времето броят на тези хора непрекъснато ще нараства, че именно те ще проявят загриженост към съдбата на страната и ще променят хода на събитията… не спираше да говори. Докато тя говореше, аз пиех. Ако бях пил по-бавно или пък по-малко, вероятно накратко щях да представя вечерта така: „Етел разказваше, а аз се смеех, Етел се ядоса, а аз избухнах, Етел се развика и се вкопчихме един в друг.“ По тази причина, за да не разваля удоволствието от вечерта, аз си седях, без да гъкна, без да мътя водата — затова Етел говореше, а аз пиех.
Изнервих се повече от това, което правеше, отколкото от приказките, които чувах. Разбира се, гадната Етел можеше, където и да отидеше и на когото си пожелаеше, да дрънка тези глупости, но снощи не трябваше да се държи така с мен. Въпреки това не приемам случилото се лично. Тази история не е личностна, а по-скоро езикова. Понеже снощи по време на вечерята Етел изведнъж реши да промени или просто забрави езика, на който винаги си говорехме.
Една от най-трудните за разбиране думи е думата „език“. По-различна от всички други, които трябва да се знаят, но ето, и тя е просто дума. Ако на всяка цена трябва да се сравни с друга дума, то думата „език“ е като думата „храна“. Колкото и безсмислено да е да наричаме „храна“ общия вкус в огромното многообразие от храни, хранителната стойност или разликата в калориите, толкова неподходящо е да определяме с думата „език“ различните неща, които се изричат и които имат толкова много нюанси, всевъзможните думи, които намират израз в разнообразните словосъчетания. Разбира се, докато установявах това, не стигнах до „езиковите“ подробности в китайската, турската и испанската кухня, защото в противен случай трябваше да умножа всичко, казано дотук, с глобален коефициент. Накратко, дори само в един „език“ съществуват стотици „езици“. Така както в различните ресторанти не ядем едни и същи „храни“, така с всеки отделен човек, когото познаваме или не познаваме, не говорим и не можем да говорим с еднакъв „език“. И както храните имат остатък, така и в езика има излишъци. Езикът, който използваме в ежедневието си, от една страна, е начин на изказ, включително и думите, които подминаваме; безсмислиците, които тихичко спотайваме за себе си, тъй като ги смятаме за неподходящи; разкритията, които не сме имали смелостта да споделим; намеците, които с триста зора сме задържали на върха на езика си и сме преглътнали; ругатните, останали неизказани, когато сме дръпнали предпазителя на граната, но не сме успели да я метнем; обидите, които са твърде тежки, или шегите, които са твърде лековати за средата, в която живеем. Когато разговаряме с другите или когато си пишем, проявяваме повече вежливост, тактичност и старание. Можем да наречем това остатъчен език на „Натрупаните твърди отпадъци“ (НТО). Няма значение къде се намира — в приземния етаж, на тавана или под възглавницата, дори в носната кухина, между небцето или пък под езика — но когато достатъчно се натрупа, го слагаме в торба, завързваме го и го хвърляме, за да не вони.
Читать дальше