Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Ай-шин!

Странното бе, че мъжете, които бяха в дома храм, не се влюбваха в тази високомерна фея, а в грозната и неприятна Етел. Наистина съвсем ясно се виждаше, че повечето от тях харесваха Айшин. Ето как един господин изреди любимите си занимания по време на състезанията по пумпал:

— Обичам да чета книги, да слушам музика, да се разхождам из полята, да гледам дългокраката Айшин, която има стегнат ханш.

Ала когато ставаше дума за най-голямата грозотия на грозотиите — Етел, с пълна пара обясняваха колко я харесват и със страстта на пропуснатите в миналото безчет възможности се разпалваха, втурваха се презглава, наистина се влюбваха — в нея, в дома й или и в двете заедно.

Домът храм на Етел не бе на майка й и баща й или на някой член на семейството, беше лично неин. Докато цялата тайфа студенти около нея живееха скучно в домовете на родителите си, в порутените ергенски квартири или в претъпканите пансиони, където всъщност можеше да останеш сам единствено в шкафчето си, онази мръсница живееше сама в собствена къща. И въпреки че дори само това бе достатъчно нереално, Етел бе майстор на крайностите. От всяко каренце преливаше радост, градината й с изглед към Босфора, където вечер топлите ветрове навяваха опияняващи аромати, надлъж и шир бе насадена с нарциси и жасмин. След залез-слънце в малкия, но кокетен басейн плаваха разноцветни фенери. С изисканите напитки, вкусната храна, коя от коя по-интересните й вещи, огромната й колекция с плочи, богатата й библиотека и качествените пури, които непрекъснато предлагаше, това място бе миниатюрен вариант на Периода на лалето в Османската империя. И ако ме питате, гостите се изумяваха не от изобилието, нито от показността или лукса, а от безконечността на нещата. На мястото на привършващия пакет цигари веднага се появяваше нов; плочите бяха толкова много, че човек не можеше да ги преброи; въпреки че някои непрекъснато взимаха назаем книги и не ги връщаха, библиотеката не губеше своето великолепие; при все че количеството храна, което изяждахме, можеше да нахрани цяла армия, шкафовете в кухнята никога не оставаха празни. Явно при изливането на основите на къщата между работниците е имало пратеник на небесата, който е пожелал както повелява традицията: „Да има в повече, да не намалява, да прелива, без да се излива“! Навсякъде се виждаше злато, скриновете бяха претъпкани със скъпи и красиви вещи, копринените атлази бяха на топове, дори медът и маслото във вълшебната пещера на Али Баба и четирийсетте разбойници не можеше да се мери с дома на Етел.

Колкото великолепен бе домът, толкова щедра бе и стопанката му. Етел наблюдаваше отблизо какво харесват скъпите й гости. Да речем някой от нас умираше за уиски — веднага щом научеше това, тя напълваше шкафа с най-отбраното. Или пък, ако някой обичаше да реди пъзели, поръчваше на свой познат да донесе от чужбина възможно най-интересните пъзели. Но истината бе, че повечето от времето си посвещавахме не на такива игри, а на разговорите си. Седяхме в просторния хол, потънали в удобните кресла, ядяхме, пиехме, пушехме, заяждахме се с този или онзи и най-вече едни с други. Набързо се изхлузвахме от личностите, които бяхме станали в резултат на това, което бяхме преживели, нахлузвахме лъвските гриви и непрекъснато спорехме. На домакинята дори не й пукаше за какво говорим. Мисля, че не й пукаше и за никого от нас. Тя обичаше атмосферата, която ни осигуряваше, както и… фойерверките. Всеки, който идваше в дома храм, бе като фойерверк, проблясващ и нощната тъма. Първо пристъпваше с несигурни крачки и когато свикнеше с обстановката и се увереше, че се е издигнал достатъчно високо, се взривяваше с гръм и трясък, разпръсквайки разноцветни светлини, които дотогава бе държала в тайна. По този начин ние си почивахме, придобивахме кураж, напълно се отпускахме, а Етел ни осигуряваше комфорт и непрекъснато ни шеташе. Нито духът от лампата, нито ангелите небесни или феята на Питър Пан нямаше да слугува така предано на своите господари. В крайна сметка гостите господари, които непрекъснато идваха и си отиваха, рано или късно се влюбваха в стопанката на дома. Това обаче бе техният край. Онези, които имаха свободата да заплуват в това безкрайно море, често се отнасяха толкова далеч от сушата, че когато се опомнеха и погледнеха назад, виждаха, че са изгубили брега от поглед. Етел вече не бе около тях, вече не ги искаше, и то точно когато здраво бяха хлътнали по нея. Единственото неудобство да бъдеш гост в този дом, бе, че можеше лесно да забравиш, че си гост или че гостуването е временно. Както продуктите в дома храм непрекъснато се възстановяваха, така мястото на всеки гост, който си тръгваше, тутакси се заемаше от друг. Молитвата за благоденствие, изпратена към небесата, действаше и за „мозъците“ на Етел — те непрестанно изобилстваха, никога не намаляваха.