Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Грешиш — отвърна Айшин, свъсила вежди. — Аз имам много приятели евреи.

Етел безпощадно се разсмя. Не прощаваше такъв тип грешки. А аз се бях раздвоил. Част от мен хареса наивността, с която Айшин заговори пред приятелката ни еврейка просто за да защити евреите — вероятно това бе онази част от мен, която бе влюбена в нея. Другата бе погледнала Айшин с омразата, която изпитвах към онези, които трупаха качества благодарение на родословното си дърво, към изключителните семейни структури, в които се раждаха, към елитните училища, в които учеха, и предимствата, които ползваха, към даровете на живота, които събираха без особени заслуги и представяха така, сякаш бяха талант, който сами са развили — това вероятно беше тази част от мен, която я караше да се влюби в мен.

Но по всяка вероятност Айшин не схвана нито думите на Етел, нито пък моята двустранна реакция, а смело се зае да защити позицията си:

— Всички влязоха в най-добрите специалности. По-голямата част от тях взеха добри стипендии. И сега се издигат на възможно най-добрите позиции.

Етел щракна с пръсти и отвърна:

— А аз пък ти казвам друго. Ти говориш за професия, а аз — качества. Ти говориш за кариера, а аз — за гениалност. Икономистите, академиците, адвокатите, хирурзите… много те моля да ги пропуснеш. Те не са предмет на нашия разговор. Аз ти говоря за нещо друго. Защо между тях не се появяват свободомислещи хора, ако щеш поети алкохолици, хедонисти, дори перверзни и зловещи филмови режисьори? Защо моите хора не създават музика? И когато го правят, като славейчета пеят сладникавите песнички на бабите ни, а не нещо протестно, нещо порочно?

Моите хора — и сложи точка. Това бе величествената атака на Етел срещу скромната защита на Айшин. Когато някой от определена общност се захване да спори с друг, който не е от тази общност, на дневен ред винаги се появява патентното право. Това е краят на пътя. Черната дупка на спора, когато всеки дърпа чергата към себе си — семейният към дома си, селянинът към мястото, където е роден. Запалих цигара, облегнах се назад и погледнах и двете през собствения си обектив. За мен нямаше никакво значение. В момента и двете бяха моите жени.

В извънбрачните връзки мъжете отдават значение на качеството — харесва им да бъдат обичани от друга жена по по-различен начин от този, по който ги обича съпругата им. А пък жените дават предимство на количеството — обичат да получават повече любов от някой друг мъж, а не от собствения си. Това да мамя Айшин с Етел ласкаеше самочувствието ми. Много обичах да наблюдавам разликите между тях. Колкото до това дали Айшин ме мамеше, никога не проявих интерес по този въпрос.

— Добре, но затова си има причина — нахвърли се Айшин, която не искаше да се предаде. След това запретна ръкави и с огромно желание започна да обяснява подробностите. Говореше за несигурността на хората от малцинството, за липсата на доверие, което създаваше проблеми в отношенията, — прояви търпение и използвайки обективни доводи, коментираше деспотизма, подхранван повече от абстрактни доктрини, отколкото от конкретни заплахи. Говореше така не за да се прави на умна, нито пък от желание да покаже превъзходство, а защото това бе единственият език за водене на спор, който знаеше. Ала да се спори на академичен език, бе като да отидеш да пиеш с жена, която не слага капка алкохол в устата си. Можеш да си сигурен, че до края на вечерта ще остане трезва, че няма да прескочи мярката и няма да се напие така, че да те изложи. Само дето още от самото начало трябва да се примириш, че няма да можеш да се разпищолиш, да крещиш, да се натряскаш или да заспиш в нечии обятия — накратко, че въобще няма да се забавляваш.

— Това, което казваш, е много хубаво, но са празни приказки — каза Етел, като тутакси запаса ножовете, които току-що бе подострила. — Ако сред евреите в Турция се бяха появили мрачни писатели, немарливи ръководители, опасни за обществото художници, знаеш ли идните поколения как щяха да обяснят тази ситуация, да речем, след петдесет или сто години? По същия начин, с доводите, които сега използваш ти. Щяха да кажат: „Да, този и този е много голям творец или мислител. Но какво всъщност го прави известен и ценен?“ И щяха да започнат да изброяват това, което ти изреди: психологията на хората от малцинството, отчуждаването, липсата на доверие, беззащитността и какво ли не друго. Тогава това, което сега ти изглежда като пречка, щеше да бъде нещо различно, дори предпоставка за предимство. Така стоят нещата. Ако куц човек не може да танцува, ще кажем, разбира се, че няма да танцува, нали е куц. Но ако същият човек е изкусен танцьор, тогава ще кажем: да, по-добър е от останалите тъкмо защото е куц.