Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

В кошницата с подправки на търговеца на зехтин нямаше и следа от похот. Въпреки че тя бе пълна с всякакви неща, по някаква причина в последните пет години той взимаше все едно и също — милосърдие. Изпитваше състрадание към Синята Метреса: тя не беше момиче, което трябваше да живее по този начин. Понякога съжаляваше и себе си, защото и той не бе мъж, който заслужаваше да изпадне в подобно положение. Често говореше за съдбата като за пропаднала жена, от която не очаква нищо добро. А колкото до Синята Метреса, тя гледаше на милосърдието му, смесено с похот, като на намазана със сладко филийка, паднала с намазаното към земята. Желанието й изчезваше, разстройваше се. В такива периоди бе като косата си. Търговецът на зехтин си имаше жена — досущ като изправена, безупречно сресана коса. От другата страна бе блудницата, наречена Съдба — като ситно накъдрена, непокорна, вечно развята коса. Синята Метреса бе някъде по средата и се люшкаше между двете… полусъпруга, полукурва… синя и метреса.

Знаеше колко много бе натъжила майка си и баща си, когато напусна родния си дом, но смяташе, че те вече са намерили покой. И двамата бяха добри хора. Всяка сутрин хвърляха търпеливо мрежи в морето, но не успяваха да изтеглят пълни с достатъчно топлина отношения с дъщеря си. Не харесваше тяхната любов, не понасяше грижите им, ала не можеше да се справи с ужасното положение да живее без любов и внимание. Ако имаше желание, можеше да учи. Поне да завърши средното си образование. Но след онзи случай нямаше никакво желание да се върне в училище. Белега на лицето й начерта тънка граница първо между нея и връстниците й, а после между нея и възрастта й. Трябваше да напусне този дом. И го направи. Единственото място, на което искаше да бъде, бе несъмнено светът на дядо й, когото нежно обичаше и когото загуби твърде рано… Останала без любимия си дядо, вървейки по следите на хора с всевъзможни професии в Истанбул, се опита да намери тези, които принадлежаха на дервишите. Беше й трудно да ги открие — бяха разпръснати тук и там по двата бряга на града и събрани около своите духовни водачи като пеперуди, привлечени от светлината. Но ги намери. Присъедини се към тях. В продължение на две години, без да пропуска, ходеше на сбирките на три различни религиозни течения. По време на проповедите се опита да намери утеха в думите на мъдреците, търсейки прилика с думите, които в детството си чуваше от своя духовен водач — дядо й. Но не успя. Думите си приличаха, хората, които ги произнасяха, бяха искрени, ала по някаква причина те звучаха различно и нямаха същото значение. С времето забеляза, че единственото нещо, което я интересува, са не разговорите, а песнопенията след това. Докато мъдрецът говореше, тя седеше отстрани до другите последователи в общността и вместо да слуша с безкрайно безразличие пропускаше думите му покрай ушите си. Обичаше мига, в който изцяло се потапяше в монотонните молитви. Унасяше се не от думите, а от мелодиите и ударите на музикалните инструменти. Ала колкото и да се разсейваше, никога не можа да се отърси от чувството за празнота. След време реши, че е лицемер. Защо продължаваше да бъде с хора, с които не искаше да бъде? След всяка молитва, към която се присъединяваше, си тръгваше още по-чужда на останалите в общността. Както не успя да отговори с любов на обичта, която й даваха родителите й, така не можа да намери покой при онези, които непрекъснато проповядваха спокойствие.

Когато след една молитва се взря в смазващата пустота в душата си, прошепна: „Не умея да се задоволя с това, което намирам, защото съм неблагодарна.“ Чудно наистина, но вместо да се засегне от това откритие, усети, че се успокоява. Още като малка бе забелязала, че детството й е щастливо, и тъкмо затова се разболя от безнадеждност, от болестта на онези, чийто живот започва твърде подредено. Всички хора, с които се запознаваше, оставаха в сянката на дядо й, а най-прекрасните неща, които й се случваха, бяха пропити от мъчително чувство за празнота. Тази празнота беше непозната за другите и всъщност проблемът бе в абсолютната всеобхватност на доброто. Хората, които безрезервно вярваха в своята доброта и в превъзходството на морал си, бяха обречени на провал, и то много повече, отколкото лошите, защото те бяха доволни от своето съвършенство и пълнота. В къщите, в които покривите не текат и мазилката не пада, няма дупки за запушване, нито пукнатини за замазване. На всички в общността нещо им липсваше, но тъй като не знаеше откъде се поражда това усещане, Синята Метреса ден след ден постепенно се отдръпваше от добрите и доброто. Именно по това време започна да вярва, че дълбоко в душата й има скрита склонност към лошото. Не след дълго изцяло прекрати контактите си и с трите религиозни течения. Реши далеч от тях да търси това, което не бе намерила в подредения и пълен живот на добрите. Но отдалечавайки се от вярващите, убежденията й нито веднъж не претърпяха сътресение. Вярата не означава да живееш според непроменимите закони на един заповядващ Бог или заради идеята да влезеш в религиозна общност, тя бе спомените от едно слънчево детство и след като тези спомени бяха най-хубавите моменти в живота й до днес, твърдо и непоколебимо си остана вярваща и мюсюлманка. Дори във времената, в които не беше толкова религиозна както в детството си, във вярата й винаги имаше нещо детинско.