Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Запали пръчица с дъх на ябълка и се настани в средата на хола. Докато пушекът бавно се носеше на тънки струйки към тавана, извади доста скъпо шишенце с парфюм, напръска първо себе си, а след това и наоколо. Напоследък харчеше по-голямата част от парите си за парфюми. Тъй като миризмата на боклук, която заливаше целия апартамент, разходите й за парфюми бяха нараснали няколко пъти. Доста често ходеше в бляскавия магазин на главната улица. Макар прекрасно да знаеше, че няма стандарта на жените, които пазаруваха оттам, продължаваше да си купува парфюми от същото място. Най-много обичаше плодовите аромати — комбинации с праскова, диня и папая. Не знаеше какво представлява папаята, но много добре знаеше името й.

Всеки парфюм, който купуваше, свършваше за около десет дни. Пръскаше навсякъде — по себе си, по чаршафите, възглавниците, креслата, пердетата, на всичките си разноцветни и различни по големина играчки и по висящите из цялата къща сувенири против уроки. А можеше да си спести парите. Или можеше да си купи нещо по-трайно. Търговецът на зехтин трябваше да разбере, че джобните пари, които даваше на малката си метреса, доста сериозно бяха намалели поради нейното разточителство. И все пак Синята Метреса продължаваше да прави каквото си иска. Не знаеше защо се държи така, а и не се опитваше да разбере. Знаеше само, че дори парите да бяха пет пъти повече от това, с което разполагаше в момента, щеше да отиде и да купи пет скъпи парфюма.

Хвърли поглед към масата. Всичко изглеждаше добре — приятно, изискано, доставяше удоволствие. Изпрати съобщение по мобилния си, за да го попита кога ще дойде. Докато чакаше отговора, натисна дистанционното и попадна на някакъв канал. На екрана се появиха две жени, които оглеждаха с ненавист някакви хора. Едната беше облечена с много изискан тайор, носеше четири реда перли; скръсти ръце на гърдите си и каза: „Приеми го вече, Лорета, той обича само мен“. Другата жена с дълга светлокестенява коса, с рокля, която навяваше мисли за поле с маргаритки и с нещо като маргаритка в косата си, широко отвори зелените си очи с тежък грим, след което бавно и отчетливо изрече: „Но ти не го обичаш“. „Това не е твоя работа, Лорета — отговори първата и бясно дръпна колието си, сякаш щеше да го скъса. — Не е твоя работа“.

— Дано камъни като Лорета се посипят на главите ви — промърмори Синята Метреса. „Лорета“ бе дума също като „папая“, но не звучеше толкова мило.

Когато се пресегна към дистанционното, телефонът й извести, че има съобщение. Пишеше само: „Довечера“. Довечера бе толкова нелепо понятие. Въздъхна и превключи на друга програма. Една жена на средна възраст с широко чело и закръглено лице, която или не се бе сетила, или не бе сметнала за необходимо да почисти поникналите над горната си устна косми, изброяваше продуктите, необходими за приготвянето на огретен със спанак.

Излязох на балкона и запалих цигара. Единственото място, което обичам в този дом, е балконът. Нямаше нищо общо с вътрешността на апартамента. Изглеждаше като случайно залепено парче и сякаш не принадлежеше на този дом. Една кафява буболечка се разхождаше по железата. Подразни се от присъствието ми, както и аз от нейното. Вкъщи бе пълно с насекоми — в кухненските шкафове, под хладилника, между пукнатините на фаянса, пълзяха навсякъде. Не можех да установя откъде идваха и защо ставаха все повече. Знаех, че живея в един дом с тях.

По едно време изпитах желание да се обадя на Етел и да я попитам дали, след като сме се прибрали вкъщи, съм разговарял с Айшин, но се отказах. Изтърпях всичките й глезотии, само и само да науча новия телефонен номер на Айшин. Ако я помолех още нещо, единственото, което щях да постигна, бе да напомпам още повече и без това излишното й его. Не исках пак да чуя: „Заради теб ще загубя най-добрата си приятелка!“ Ако питате мен, отдавна щях да направя услуга и на двете, като прекъсна прогнилото им приятелство. Но както и да е.

Докато учеха в колежа, те бяха неразделни. Години наред, без да пропуснат, като по часовник се срещаха на всеки петнайсет дни и ходеха да се хранят в един и същи тип ресторанти. След като се сгодихме, Айшин успя да убеди първо себе си, а след това и мен, че трябва да се присъединя към тази тежка рутинна процедура. Етел също бе започнала да води гаджетата си, за да не се наруши равновесието. Въпросните гаджета, които изникваха на масата ни като числа от томбола, нямаха нищо общо помежду си. Обикновено, преди човек да опознае поредния номер, следващият заемаше мястото му. През този период връзките на Етел бяха обречени още от самото начало, а продължителността им бе колкото живота на пеперуда. Така че, когато успееше да докара отношенията си до три поредни срещи, без да скриваме учудването си, по време на вечерята с възхищение оценявахме високо човека и много внимателно започвахме да го изучаваме. През този период, който продължи три години и половина, Етел ни запозна с най-различни мъже. Единственото нещо, но което си приличаха, бе, че никога не довършваха работата, която биха започнали. Всички те по традиция имаха алергия, оригинални фиксидеи, които въобще не се бяха опитвали да реализират, и проекти с идеална цел, от осъществяването на които по тази или онази причина се бяха отказали по средата на пътя. Тези мъже, които като миди, закрепени за черупката си, се бяха закачили към първоначалния стадий на живота и бяха останали там, имаха осезателна нужда от нечия ръка, която да ги издърпа, за да продължат напред. Етел хващаше някого с ръцете си с добре поддържан маникюр и го измъкваше. Ако не го харесаше, отново го пускаше във водата. Така че Истанбул бе един огромен пасаж с миди, а тя бе един изкусен майстор събирач.