Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Хигиен Тижен премигна с дългите си мигли, красящи огромните й абаносови очи, с каквито бе дарила и дъщеря си, но тъй като не знаеше какво да отговори, между двете жени отново се възцари тишина. В подобни ситуации, когато всеки говори сякаш на чужд език, се промъква неловко мълчание. Междувременно продължиха да говорят още малко за времето, водата и боклука и много любезно си пожелаха приятен ден. После затвориха вратите на апартаментите си, като много внимаваха да не ги затръшнат. Ала не се върнаха към обичайните си занимания. Всяка стоеше, напрягайки слух, за да разбере по шума какво прави другата. Но колкото и да се мъчеха, нищо не успяха да чуят.

— Някога, много отдавна, имало един почитан светец…

— Нали уж беше истина? — попита седемгодишното момче. — Защо започна като приказка?

Хаджи Хаджи смутено погледна момчето. От тримата внуци този го ядосваше най-много. Сякаш не беше човек, а демон или още по-лошо — дете на демон, въплътено в човешки образ. Сигурно затова бе толкова странен и с глава като дамаджана… Ала щом си помисли за това, се разкая и пропъди от ума си всички нелепици. С времето разкаянието при него се бе превърнало в рефлекс. Всеки път, когато се каеше, мигом започваше да реди обещания, сякаш получаваше мускулен спазъм. И сега направи същото. Случи му се даже три пъти. Веднъж, понеже не беше много умен, реши да разбере и попита Аллах защо е сътворил хората по свой образ и подобие. Тогава даде първото си обещание. После си науми да проследи родословието на демоните и тъй като неволно се бе усъмнил в почтеността на снаха си, се разкая втори път. Третото обещание даде, когато си помисли ужасни неща за болното си внуче. Всъщност, без да се усети, го каза на глас. Когато седемгодишното момче чу какво каза дядо му, присви изумрудените си очи и изпитателно го погледна. Хаджи Хаджи светкавично извърна поглед. Дори да не беше демон, кой би могъл да твърди обратното?

Аллах му бе отнел красотата и я бе дал на по-малките му брат и сестра, но в знак на справедливост го бе дарил с много повече ум, отколкото притежаваха всичките му сродници. Какъв ли щеше да стане, като порасне? Какво ли щеше да стане с нехармоничното му тяло? Колко ли още щеше да расте главата му, щом отсега беше по-голяма, отколкото трябваше? Ръцете му не можеха да се огъват назад, извиваха се навътре като на маймуна. С тези ръце като лапи и с му-ко-по-ли-за-ха-ри-до-за-та, която никой в семейството не можеше да произнесе като хората, колко още щеше да живее? Изведнъж усети остра болка. Насила се усмихна.

— Не е приказка, истина е — каза с обичайното си изражение Хаджи. — Светецът е живял много отдавна, затова от моя разказ прозвуча така, все едно че е приказка. Тези неща наистина са се случили. Има дори гробница. Ако не вярваш, можеш да отидеш да видиш.

Веднага се усети, че е направил гаф и замълча. Внукът му, който бе на седем години, вече не излизаше от къщи. За него така беше по-добре. За разлика от своите връстници, от брат си и сестра си целият му свят се състоеше от този дом, от това пространство от 105 кв. м. Състрадателно, изпълнен с тревога и болка, Хаджи шляпна момчето по врата.

— Този прочут светец бил най-напред дервиш. Когато Негово превъзходителство султан Мехмед Завоевателя обсадил Константинопол, днешния Истанбул, той веднага дотичал да му помогне. Дни наред се сражавали, с гръм и трясък обстрелвали стените на византийската крепост, но все не успявали да я превземат. Именно тогава, нашият дервиш се явил на аудиенция пред султана. Казал: „Господарю мой, позволете да отворя проход в стените. Войниците ще преминат през него и ще обезглавят конницата с такава лекота, все едно е крехка кокошка“.

Султанът го погледнал — един невзрачен, дрипав дервиш, нищо особено. Какво може да направи такъв като него? Не му повярвал, пропъдил го. Минали седмици оттогава. Султанът по никакъв начин не успявал да превземе Константинопол. Огромната османска армия била изтощена от жажда и умора. Именно тогава султанът си спомнил за дервиша и го извикал при себе си. Казал му:

— Ето, давам ти разрешение, върви!

Дервишът много се зарадвал и веднага целунал ръката и полите на султана. Отишъл и се простил с останалите дервиши. След това тръгнал да търси подходящо място и с бавни крачки обиколил градските стени. Решил къде. На това място стените били по-дебели и на всичко отгоре имало и повече войници, защото дворецът на византийския император бил непосредствено зад стената. Дервишът казал: