Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Когато Зейнеп разказваше за някой инцидент и развълнуваният й глас започваше да дразни Зерен Огненотемпераментова, тя се заслушваше в успокояващото клокочене на аквариума, който бе напълнила с пъстри рибки, камъчета и фосфоресциращи аксесоари. Всъщност преди рибките имаше най-различни декоративни растения.

Двадесет и три годишната Зелиш Огненотемпераментова не беше нито лентяй като брат си, нито умна като сестра си. Всъщност можеше да се каже, че още от най-ранното си детство не приличаше на останалите членове на семейството нито физически, нито по темперамент. Понякога я сравняваха със сестра й, и тогава разликата ставаше още по-видима. Като огромна тумбеста гъба, израснала до диво растение с красиви, радващи окото цветове, и свикнала да изсмуква слънцето и водата му, Зелиш се бе закачила за сестра си, скътана в ъгъла на нейния свят. Беше посредствена, срамежлива, несръчна и закръглена. Докато сестра й, която ту бе умна и привлекателна, ту полудяваше, ставаше плачлива и сновеше като совалка между двата полюса, от което все повече се объркваше, тя бе избрала да застане на сигурно място някъде в средата. За разлика от брат си, който искаше „да бъде нещо“, и сестра си, която искаше „да бъде всичко“, тя години наред бе искала само „да не бъде“.

Между всички Огненотемпераментови тя най-трудно понасяше безпокойството. За останалите членове на семейството безпокойството беше заплаха, идваща отвън. Причините за заплахата се променяха, но източникът винаги бе един и същ — светът зад дебелия кадифени завеси с цвят на пепел. Докато Зия Огненотемпераментов се притесняваше да не би делото за подкуп да бъде възобновено и да бъде задържан, и най-вече да не би да влезе в устата на хората, ако прочетат за него във вестниците, най-голямото притеснение на Зерен Огненотемпераментова бяха децата. След което на ред идваше тревогата от подема на радикалните ислямисти, както и от това, че докато си върви по улицата, човек може да бъде отвлечен или да стане жертва на земетресение. А пък Зекерия Огненотемпераментов се притесняваше, че ще се провали в леглото, че ще остане никой в живота, че дължи пари от комар и най-вече се страхуваше от това, че се страхува. Колкото до Зейнеп Огненотемпераментова — тя и без това бе като махало, което неуморно се люлееше между въображаемите кошмарни ями и лазурните спокойни морета.

За Зелиш Огненотемпераментова страхът бе нещо абстрактно. Също като въздуха — хем беше навсякъде, хем не можеше да бъде пипнат с ръка. Беше нещо много по-далечно от възможността да подновят делото за подкуп, от това да сложат белезници на някого заради дългове на комар или пък крайни ислямисти да вземат управлението в свои ръце. Защото страхът не е извън човека, страхът се спотайва в него. Страхът, тревогата и мнителността се подхранват от „ужаса да не би всяко нещо да бъде по-различно“. (Домът, приятелите ти, тялото ти, семейството ти… Те са твои, но за съжаление един ден могат да ти бъдат отнети!) И като говорим за страха, той се подхранва от „ужаса, че може би нищо няма да се промени“. (Ето домът ти, приятелите ти, тялото ти, семейството ти… Те са твои и за съжаление това може завинаги да остане така!) Докато учеше в прогимназията, няколко пъти гостува на свои приятелки. За Зелиш Огненотемпераментова, която до този момент при споменаване на думата „майка“, си представяше копието на своята майка, когато се каже баща — копието на собствения си баща, и при думата „семейство“ — копието на своето семейство, възможността при тези посещения да види семейства, майки, бащи, които да не приличат на нейните, бе повратна точка в живота й. От този момент нататък, срамът който изпитваше от семейството си, непрекъснато нарастваше като тайно повишаваща се лихва на парична глоба.

Срамежливо изречените слова на пелтечещия физик от училище, висяха като обица на ухото на Зелиш Огненотемпераментова: „Да прикккачим съдддовете на двввете течччности, коиттто са на едднно и сссъщо ниввво и имат еднаккква плътттност. Да изчччакаме течносттта от едддиния съд да пппремине в дддругия“. Точно така говореше. Казваше това, след което добавяше: „Аккко иссскате да не чччакаме напразззно. Не забббравяйте дддеца, вввинаги отттгоре нна дддолу и от мннгогото към малкото… В обббратния случчай няммма трансфффер от едддното към дддугото“. Според Зелиш Огненотемпераментова концентрацията на страх в дома й и извън него беше една и съща. Въпреки това не можа да събере смелост да се махне от апартамент №4 в Двореца на бълхите. Много пъти досега бе кроила планове. Проблемът бе, че всъщност искаше да се изнесе, а не да избяга, а все още нямаше никаква идея къде да отиде и какво да прави.