Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Ще отидеш и ще припкаш дори — каза Мерйем и докато буташе с крак креслата, приготвяше сандвич на сина си.

Направи тост със сирене — между две филийки хляб сложи парче бяло сирене, резен домат и три стръкчета магданоз. Прибави някакъв плод и пари колкото за един айрян, който Мохамед купуваше от лавката в училището. Там също правеха тостове, които определено бяха по-вкусни, а освен това и топли. Макар сто пъти да бе казвал на майка си да не му прави сандвич, Мохамед така и не успя да я убеди поне да не слагаше този домат! Хайде, домата щеше да преглътне, ами каква работа имаше там магданозът? Ала наумеше ли си нещо, Мерйем никога не се отказваше. Ако се случеше да се сблъска с аргумент, обратен на това, което бе решила, се затваряше като охлюв в дълбоката тишина на собствената си черупка и не излизаше оттам, докато опонентът й не се предадеше. И тъй като кой знае в кое ъгълче на паметта си бе записала, че сандвичите трябва да се приготвят по този начин, нямаше никаква вероятност да промени мнението си. Всяка сутрин точно пет месеца и една седмица правеше тост, в който слагаше резен домат и три стръка магданоз. Мохамед обаче смяташе, че в сандвичите, които пет дни в седмицата носеше в училище и на всичко отгоре бе принуден да изяжда без остатък, майка му слагаше не само домати и магданоз, а и очите и ушите си. Не можеше да се отърве от мисълта, че ако не изяде сандвича или пък направи някоя беля, червеното доматено око и зеленото магданозено ухо тутакси ще съобщят на майка му.

Всъщност всяка сутрин, преди да тръгне на училище, не само не роптаеше срещу филийките хляб, а напротив — много ги обичаше. По онова време на закуска крайчетата на хляба бяха за него. Докато Мерйем му ги подаваше, не пропускаше да махне от тях залепеното оръфано листче. Казваше му, че това е писмо от дъщерята на хлебаря. То стоеше настрана, докато Мохамед приключеше със закуската. Чак тогава можеше да научи какво пише в него. Така че ядеше и не се мусеше. Освен това задължително трябваше да изяде и едно сварено яйце, но заради писмото обираше и последната трохичка от закуската, без да наднича. Когато моментът настъпеше, понеже Мерйем незнайно защо изпитваше удоволствие да подклажда любопитството на сина си, първо разтребваше масата, сипваше си чай и наслаждавайки се на всяка дума, сякаш бонбон й се топеше в устата, прочиташе писмото.

Дъщерята на хлебаря беше самотно дете. Нямаше никакви приятели, нито братя, нито сестри. Нощем, докато баща й печеше хляб, тя стоеше съвсем сама между чувалите с брашно и тайно пишеше писма на Мохамед. Майка й бе починала още в родилния дом, а баща й се бе оженил повторно. Мащехата й вместо сърце имаше камък в гърдите и непрекъснато я тормозеше. Клетото момиченце при всяка възможност бягаше от къщи и прекарваше по-голяма част от времето при баща си в пекарната. Свиваше се до пещта, където ухаеше на топъл хляб и гевреци със сусам. Мерйем не спираше да чете, а на Мохамед дори и през ум не му минаваше да попита как се събират всички тези подробности на мъничкото листче. Още докато беше съвсем малък, хлябът бе свещен и всяко изписано късче хартия само по себе си бе тайнство. Така невидимото вълшебство и на хляба, и на писмото, лепнато за крайшника, обгръщаше с магичен ореол момиченцето на хлебаря.

Мохамед искаше да знае всичко, свързано с нея — как изглеждаше пекарната, какво точно правеше тя там, обичаше ли да спи през деня и да будува нощем, когато връстниците й отдавна са в леглото, на какви игри играеше и най-вече дали е красива. Мерйем описваше момичето: „Като разцъфнала водна лилия — нежна и бяла. С дълга до кръста руса коса, сплетена на две плитки.“ Косата на Мохамед също беше дълга и хората го мислеха за момиче.

В писмата си дъщерята на хлебаря разказваше най-вече за хората, които се отбиваха в хлебарницата. Идваха старци, подпирайки се на бастуните си; топяха в чай сухарите и примляскваха, докато се размекнат в беззъбата им уста. Рано сутрин пристигаха младежи с кръгли табли на главите и продаваха симит 13 13 Геврек със сусам. — Бел.пр. . Момиченцето искаше да се сприятели с тях, но понякога те се държаха грубо и сипеха неприлични думи. И все пак между тях се срещаха и хора с добро сърце. Например едно момче с лунички, което, като нанизваше на тънки пръчки гевреците, като че бяха детски играчки, подскачаше на куц крак. (Мохамед се дразнеше, че дъщерята на хлебаря толкова често разказва за онова момче, но нищо не казваше.) После се отбиваха продавачите на погачи 14 14 Малки питки със сирене или кайма. — Бел.пр. със своите колички. Идваха и жени с приготвени вкъщи баници, които оставяха да се пекат. Държаха се мило с дъщерята на хлебаря. Взимаха тежките тави и преди да си тръгнат, й даваха от баниците. Всичко това момиченцето описваше надълго и широко. Мерйем четеше писмата бавно и много подробно. Ала настана време, когато дните на щастие и невинност безвъзвратно отминаха. На есен Мохамед бе записан в 1-ви клас в единственото начално училище в квартала. Най-напред му подстригаха косата. Сега никой не можеше да каже, че прилича на момиче. После закуските станаха по-малко, а след време той се научи да чете и пише. И тогава откри, че малките хартийки, лепнати на хляба, не са писма от дъщерята на хлебаря, а просто етикети на пекарната. От този ден нататък нямаше повече писма, нито копнежи по любимото момиче. Да се научи да чете, означаваше едно — писмото завинаги да изгуби своята магия.