Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Речено–сторено. След две седмици, когато Мерйем видя синьо-зелените мебели, нито повърна, нито заплака. Тази нощ за първи път от толкова време братовчед й заспа спокойно. На следващия ден натовариха синьо-зелените мебели в един камион и тъй като якият му помощник внезапно се бе разболял, се наложи да наеме двама хилави хамали и с тях ги закара в Двореца на бълхите, апартамент №… Още от сутринта Мерйем тръпнеше в очакване. Ръцете й бяха все върху леко наедрелия й корем и развълнувано крачеше напред-назад.

Братовчед й и хамалите прескочиха малките масички в миниатюрния хол, в който с пристигането на новите мебели пространството съвсем се стесни и нямаше къде да се стъпи. Седнаха кой където намери и набързо изпиха по едно кафе. После станаха да си ходят. Братовчед й пъхна в джоба си сумата, за която се бяха разбрали. Хамалите нарамиха по-големите стари, захабени и вехти тъмножълти кресла, той също метна един на рамо и се отправи към вратата. Само че още преди да са направили и крачка, бяха принудени да се заковат на място. Понякога по пътищата се случват подобни неща. Когато превозното средство пред вас спре внезапно и виждате, че пътят отпред е задръстен, но не знаете за какво точно става дума просто си стоите и чакате. Превити под тежестта на товара, братовчед й и хамалите имаха малко по-добър късмет — много добре виждаха с какви е задръстен пътят. Мерйем бе препречила вратата с наедрялото си тяло и корем, който сякаш само за няколко минути бе станал още по-голям, и не ги пускаше да минат.

Първият човек, който успя да разгадае какъв е проблемът на Мерйем, беше мъжът й. Безмълвно и смирено се отдръпна настрани и зачака да види какво ще стане. Муса имаше язва. Когато се ядосаше, стомахът му гореше. Затова той бе намерил решение — приемаше жена си такава, каквато е. Нямаше никакво намерение да се разправя с нея, особено пък по време на бременността. Но тъй като му беше мъчно и за онези хора, изпита потребност да им даде поне някакво обяснение: „Стана й мъчно за креслата. Познавам я, знаех, че ще стане така!“

Всъщност това „познавам я“ бе явно предупреждение за онези, които биха го разбрали. Означаваше нещо от сорта: „Откажете се, докато е време.“ Ала нито братовчед й, нито хамалите успяха да осмислят тези думи. И тъй като не го разбраха, свалиха от гърбовете си креслата и започнаха да се карат с нея. Това, че те все повече се вбесяваха, не вършеше никаква работа, освен че караше Мерйем още по-здраво да се вкопчи в идеята си. Колкото до тъмножълтите кресла, те бяха доста захабени, но тя бе емоционално свързана с тях. След петте тежки години, които изкараха със свекър и свекърва й, и най-накрая се отделиха и заживяха самостоятелно си купиха тези мебели. Когато беше бебе, Мохамед се търкаляше на тях. Малката дупка на облегалката на дивана беше спомен от пепелта на цигарата на техен роднина, който бе дошъл да види бебето. Човекът вече не бе между живите. От време на време от дупката, която бе направил с цигарата, като дим се носеше ехото на неговия глас. Това е то миналото — не можеш да се отървеш от него. То не прилича на трохички върху килима. Човек не може просто така да отвори прозореца и да изтупа миналото си.

— Тогава ще вземем обратно тези — каза братовчедът и вдигна едно от креслата на гърба си. Двамата хамали последваха примера му и поеха към другите синьо-зелени мебели. Като дете, давало храна дни наред на любимото си агънце, което в момента карат на заколение и то става свидетел на този акт, Мерйем погледна уморено с чист и тъжен поглед. Братовчед й, който съвсем подивя, и хамалите, които усетиха, че няма да си вземат парите, напразно си хабиха думите в продължение на цял час. По време на разправията, която очевидно нямаше да спре, защото по никакъв начин не можеха да решат кои кресла ще останат и кои ще бъдат отнесени, всички (освен Муса) останаха прави. И нервите им (освен на Муса) се опънаха още повече.

Очите на Мерйем непрекъснато се насълзяваха, през цялото време й ставаше лошо. Макар да не обръщаше внимание на сълзите, позивите за повръщане приемаше като съобщения от бебето в корема й. „Видяхте ли, казваше тя и непрекъснато сключваше ръце на корема си: Дори това неродено дете не иска да се раздели с креслата“. Мерйем толкова много плака и толкова много повръща, че в края на деня стани безспорен победител. Тръгвайки си от апартамент №1 в Двореца на бълхите, майсторът на мебели, който бе и неин братовчед, кипеше от яд, че бе нарушил старото правило в търговията „в никакъв случай не работи с роднини“, а хамалите, чиято надница бе намаляла, и въпреки случилото се не проявиха никакво разбиране към него и на изпроводяк се разделиха с кавга. Мерйем бе победител, но всъщност бе останал един сериозен проблем. Чудеха се как да настанят заедно с двете гарнитури в и без това тесния портиерски апартамент. Ала тя не се отказа. Използва всеки сантиметър от хола и нареди като вагони два тройни дивана, два двойни и шест кресла. Между тях сложи малките си масички и така успя да вмести всичко в 20 квадратни метра. Най-голямата грешка, която Мохамед допусна тази сутрин, бе че, докато обявяваше намерението си да не ходи на училище, се настани зад един от въпросните вагони.