Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Когато Сидар се пренесе тук, като всички жители на града бе украсил стените с любимите си снимки и плакати. Ала мястото им там се оказа напълно неподходящо. По време на пътуването от Швейцария до Турция, Габа стоеше завързан във вагона. Започна да вие сякаш съдираха парчета от плътта му, страдаше ужасно и въпреки че през десет минути Сидар му даваше храна, въобще не миряса. В момента, в който стъпи в Истанбул, Габа напълно се сащиса, не знаеше накъде да гледа и кого да лае, изнерви се до крайност. Накрая, когато се озова в това тясно жилище, дали от глад или от тъга по родината, започна да се хвърля по стените, да дъвче всяко късче хартия, до което успяваше да се добере. Сидар бе принуден да реагира на неговите изблици и понеже нямаше избор, започна да закача снимките и афишите малко по-нагоре. Всъщност „малко по-нагоре“ не бе достатъчно високо за Габа, тъй като изправен надвишаваше представите за среден ръст в Турция. И така всички снимки и афиши, спасени от острите зъби на Габа, приличаха на бежанци, които се спасяват от ужасите на войната — изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, накрая преминаха граничната стена и се настаниха на тавана. Сидар бе толкова доволен от неочакваното обновление, че с времето натъпка до пръсване горната част на жилището с всякакви предмети и надписи, които бяха привлекли вниманието му. Тази какофония, която пълзеше като бръшлян и все повече се разрастваше, бе започнала да пуска разклонения към кухнята и тавана на банята.

Сидар сви една цигара, опъна се на канапето в хола, и с часове лежа така с поглед, закован в тавана. Докато димът нахлуваше в кръвта му, таванът сякаш оживя. Черно–белите снимки на Витгенщайн станаха цветни, а лицето му заприлича на домат; миниатюрните фигури от селчукските комикси се размърдаха и с отскок започнаха да се разхождат по тавана; Спайдерман спускаше тънко въже и непрекъснато се катереше и слизаше по него; сиянията в графиките на Блейк просветваха сякаш предаваха кодирано съобщение; плешивият чародей на Карингтън се изгубваше в собствения си образ и изчезваше; демонът на Гоя сваляше белия чаршаф и показваше лицето си; на устните на изкусния сюнетчия се появяваше коравосърдечна усмивка; гърдите на Хигия трепетно се раздвижваха; лицата на снимката от Хайдар паша постепенно се изличаваха. Скоро Сидар усети, че кръвта от вените и двете капчици енергия изтичат от тялото му и се остави на вълните на опиянението. В такива случаи Габа идваше и се свиваше в краката му. Така обитателите на апартамент №2 ставаха едно цяло и се потапяха в съвършен покой.

Имаше едно-единствено нещо, за което Сидар мислеше с наслада — смъртта. Не го правеше съзнателно. Мислите сами нахлуваха в главата му. Изборът не беше негов, беше си такъв още от дете. Не смяташе смъртта за толкова страшна, че да се натъжи, нито пък толкова тъжна, че да се страхува. Само се опитваше да разбере какво всъщност представлява. При всяко запознанство най-напред го интересуваше какво мисли другият за смъртта. Дали се страхува от смъртта; дали неочаквано е загубил близък; дали е бил свидетел на смъртта на непознат; дали го завладява усещането, че може да убие някого; вярва ли, че има друг живот? Въпросите напираха, ала той не ги задаваше. Много отдавна бе разбрал, че трябва да си държи езика зад зъбите. И все пак това дали някой обича, или не определена жена; дали се чувства добре и нечий дом, струва ли си да коментира автора на книгата, която бе прочел; харесал ли е някой герой във филма, който е гледал; как оценява песните, които е слушал… зависеше изцяло от отношението на човека към смъртта и от представите му за това как ще умре. Сякаш щеше да цени повече някой безнравствен тип само защото е умрял красиво или пък да презре някоя възвишена личност, понеже смъртта й е била обикновена. Тъй като любопитството разпалваше желанието му за знания, а знанията подклаждаха интереса му, той притежаваше изумителен архив за смъртта в съзнанието си. Не забравяше как и къде са починали героите в романите, филмовите звезди, световните и местни герои, философите, учените, поетите и особено убийците. В резултат на този странен интерес учителят му по история в гимназията го намрази. „Александър Македонски ли, а, да! Дето взел, че умрял от гнусна болест. Дето след първото угощение в негова чест получил разстройство.“ Изводите му не бяха по-различни и в часовете по философия: „В писмата си до Волтер Русо със задоволство говори за земетресението в Лисабон, отнело живота на стотици хора. Такива прочиствания, смята той, понякога са необходими от гледна точка на количеството и качеството на хората.“