Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

По цял ден Мерйем търсеше предзнаменования и знаци. Ако дясното й око трепнеше, това бе знак за добро, но затрепкаше ли лявото, веднага я обземаха съмнения. Беше сигурна, че, когато дясното й ухо звънти, ще чуе добра новина. Ала щом зазвънтеше лявото, започваше да се притеснява за съдбата си. Определено знаеше, че когато човек го сърбят ходилата, ще тръгне на път, когато го сърбят дланите, че ще получи пари, почесването на врата е знак, че ще изпадне в безизходица, ако пък изведнъж цялото тяло настръхне, значи онези, които искат да си добре, мислят за теб. Дори листенцата чай… Да, ако в чая има листенце, което не е минало през цедката, Мерйем си мислеше, че този ден ще им дойде неочакван гост. По вида на листенцето се опитваше да разбере кой ще бъде гостът, а по цвета — да разпознае намеренията му. Ако след полунощ чуеше кучешки вой, това не беше на добро, означаваше, че много скоро от някой дом ще изнесат мъртвец. Но откакто в апартамента отсреща заедно с кучето си се нанесе онзи грозник, дето бе кожа и кости, не беше толкова сигурна по този въпрос.

Когато не можеше да си обясни нещо, си гледаше на кафе, за да види неприятностите, с които би могла да се сблъска. Сутрин пиеше кафе заради гадаенето, а вечер — за добро настроение. От известно време имаше навик вечер с кафето да пийва три чашки бананов ликьор. На това преди няколко месеца я научи метресата от апартамент №8. В дома на младата жена редом с най-различните шишета със зехтин имаше какви ли не ликьори. Тя предложи на Мерйем да опита от всички. Ликьорът от малини не беше лош, а пък ментовият оставяше в устата приятно усещане за прохлада. Ала като банановия ликьор нямаше втори. После се притесни, защото за първи път в живота си пи алкохол. Можеше да навреди на бебето. Метресата, която си мислеше, че Мерйем се въздържа, за да не извърши грях, се засмя, а после я попита:

— Ликьора за алкохол ли го броиш?

Това уточнение допадна на Мерйем, защото ликьорът не се смяташе за алкохол.

— Щом ти харесва толкова много, вземи банановия ликьор вкъщи — рече метресата. Нали нейният човек й носеше нови и нови. Мерйем го бе виждала няколко пъти. Беше на годините на баща й, при това женен мъж. Нищо не й каза. Не се бъркаше в тези работи.

Но колкото и да искаше да стои настрани, имаше неща, от които не можеше да избяга. Като уроките например. Приличаха на ехо. Както хората не могат да разберат откъде идва ехото, което чуват в някоя долина, така е трудно да се проследи откъде идва урочасването. Понеже си мислеше, че атаката може да дойде отвсякъде, бе накичила цялата къща с предпазващи от уроки предмети. По стените висяха сини маниста, написани молитви, подкови, степни седефчета. По възглавниците, зад вратите и най-вече по джобовете на Мохамед ръсеше кимион, светена вода, буци сол; редеше из стаите изсъхнали коруби от костенурки, крака от раци, диви кестени, бадеми, фурми, муски, написани на хартийки, на медни плочки, на животинска кожа. Както Муса, така и Мохамед бяха свикнали да живеят сред нови и нови придобивки и купища често сменящи се допълнения. И въпреки това страхът на Мерйем от лоши очи ни най-малко не намаляваше. И щом усетеше някакво притеснение, в който и да е час на деня, в стомаха й засядаше буца. Тогава веднага ставаше и счупваше някоя чиния в банята. Ако докато сипваше чай, чашата се спукаше, веднага решаваше, че са урочасани и на бегом отиваше и насипваше сол над огъня. Когато срещнеше хора, чиито очи не й харесваха, или пък усещаше безпокойство в погледите им, тихомълком закриваше с ръце лицето на Мохамед. Ако през това време Мохамед не беше с нея, затваряше очи и си го представяше. Щеше да се пръсне от страх, че някой ще урочаса сина й, и също както правеха костенурките с яйцето си, не искаше нито за миг той да изчезва ОТ погледа й. Още от бебе се разхождаше с муски по фланелките и кимион в джобовете. Сутрин, когато се събудеше, Мохамед намираше под възглавницата хартийки, изписани с разхвърляни насам-натам букви. На всеки десет дни се пъхаше под покривка, която четири жени държаха от четирите й страни, и там му се лееше куршум. Ето така живееше Мохамед. Беше съгласен с всички тези неща, стига да не го караха да яде яйца.

От шестмесечен, докато стана на шест години, всяка сутрин изяждаше по едно рохко яйце. За Мохамед, който някак превъзмогваше и това, имаше нещо още по-лошо, а именно, че задължителните яйца, които до дъно изгребваше с лъжицата, бяха използвани за нещо като писмено назидание. Когато по черупката нямаше и следа от яйцето, той я даваше на майка си. Тя взимаше химикалка и пишеше върху черупката: „Вчера Мохамед излъга майка си, но повече няма да прави така“, „Вчера Мохамед не искаше да изяде яйцето си, но повече няма да прави така“, „Вчера Мохамед напсува леличката, която му лееше куршум, но наистина повече няма да прави така“… Тези черупки, изписани с изречения, които винаги започваха по подобен начин и завършваха със съжаление, бяха хвърляни на птичките. Те трябваше да ги занесат на два ангела, които записваха в небесния тефтер всички грехове и добрини, които се извършват на земята. Чак до деня, в който тръгна на училище, всяка сутрин преди закуска Мохамед тихичко се приближаваше до прозореца, като се опитваше да открие крилатите доносници. Ала всеки път единствените птици, които виждаше, бяха цвъртящите врабчета, които кацаха по клоните на коприненото дърво в градината, или грозните гарги, които безстрашно подскачаха по тротоарите. А от вътрешната страна на прозореца на апартамент №4 имаше жълто канарче в клетка, но то не можеше да разтвори крила, а камо ли да полети.