Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Изскърца със зъби. Вече рядко го правеше, само когато много се ядосаше или напълно се объркаше. Когато беше малка, нощем толкова силно скърцаше със зъби, че събуждаше всички вкъщи. По това време прабаба й все още бе жива. Беше толкова стара и немощна, че напълно се бе отървала както от любопитството, така и от тревожното бързане. Един ден женицата каза Мерйем, че само когато се научи на търпение, ще престане да скърца със зъби. Че в противен случай никой няма да види нищо добро от нея и както днес пречи на съня на близките си у дома, утре ще нарушава спокойствието на хората около себе си. Първо се научи да пълниш „чувала на търпението“. За тази цел трябваше да се сдобие с празен чувал, после да го върже като знаме на пръчка и да го остави някъде нависоко. Мерйем, която тогава бе не по-голяма от Мохамед, с голямо внимание бе изслушала думите на старицата. Без да губи време, изтича в градината, покатери се на покрива на бараката за въглища и с огромни усилия завърза един чувал на дръжката на метлата, която бе чак в другия край на покрива. При всяко подухване на вятъра, щеше задължително да слага в него разни неща. И така лека-полека чувалът щеше да се напълни. Единственото нещо, което Мерйем трябваше да направи, бе да не прави нищо, а просто да чака и докато чака, да не забравя това, което чака. Това се наричаше „търпение“.

Като малка Мерйем бе нетърпелива, имаше буйна кръв също като сина си. Като си навиеше нещо на пръст, измисляше какво ли не, за да свърши по-скоро работата си. Така беше и с чувала на търпението. Всяка сутрин хукваше да подпре стълбата и да провери чувала, и всеки път слизаше натъжена. Тъй като сънуваше това, което не успяваше да свърши през деня, цяла нощ, та до съмване, пренасяше насън кофи, лопати и пълнеше чувал след чувал. Тогава скърцаше със зъби още по-силно и нощите се превърнаха в кошмар за останалите от семейство. Прабаба й ужасно съжаляваше, баба й бе объркана, а майка й — бясна. И трите непрекъснато говореха за пророк Еюп.

Един ден Мерйем не издържа и се развика:

— Добре де, докога?

— Докато се напълни — отвърна прабаба й.

— Докато стане — каза баба й.

— Ще чакаш, докато чувалът се напълни — обобщи майка й.

В това време, тъй като всичко се въртеше около приказките за чувала, баща й не издържа. Изтощен и вбесен от четирите поколения жени вкъщи, с крясъци счупи на парчета дървената стълба. Мерйем обаче не се примири. Две седмици издържа, без да се покатери на бараката и без да провери дали чувалът е пълен. Един ден, докато вкъщи нямаше никого, пренесе кухненската маса в градината и сложи отгоре един стол. След това скочи върху бараката за въглища и пъхна глава в чувала. И ето, че най-после видя края на това, което близките й наричаха търпение — сухи листа, трънливи храсти, счупени клонки и две умрели пеперуди… Това бе наградата за търпението: шепа тръни и клонки или смъртните рани на пророк Еюп…

Това беше. Реши повече да не проверява чувала и с времето съвсем го забрави. Тя не обичаше да чака. А да чакаш, без да знаеш колко време ще чакаш, бе съвсем непоносимо за нейния темперамент. Ако не беше такава, нямаше да се омъжи за Муса. Щеше да изчака Иса да се върне от Истанбул. От всичките си обожатели него харесваше най-много. Но вместо това взе, че дойде тук, защото бе решила да разгледа града. И се ожени за Муса. За нещастие след пристигането им нещата не потръгнаха както тя очакваше. Като разбра, че Муса изобщо няма да се справи, Мерйем си спомни за чувала на търпението. Не можеше да чака вятърът да го напълни, нито пък Муса да съзрее, а животът да й донесе няколко умрели пеперуди, трънки и счупени клонки. Трябваше да свърши работата си сама, без да чака помощ от някого. След идването си в Истанбул Муса и Мерйем се бяха превърнали в две противоположни течения, досущ като водите на Босфора. Това се отрази дори на външния им вид. Мерйем, която и без друго бе висока и пълна, с годините все повече наедряваше, а Муса подобно на вълнен пуловер, изпран на погрешна програма, се смали на половина.

Мерйем не очакваше нищо от мъжа си. Сама си вършеше работата, а и без това от доста време се нагърбваше и с неговите задължения. Всяка вечер, преди да дойде камионът за смет, събираше пликовете с боклук, оставени пред апартаментите, а сутрин разнасяше хляба и вестниците. Сутрешните си задължения изпълняваше по-рано, за да й остане време да приготви Мохамед, а и за да си гледа на кафе. Никога не започваше работа, преди да си изпие кафето, а когато я започнеше, не спираше току-така. Чистеше пет апартамента в Двореца на бълхите. Всеки делничен ден ходеше в някой от тях. Макар да бе влязла в петия месец, изпълняваше съвестно всичките си задачи. Единствената разлика бе, че се качваше по-трудно по стълбите. Енергията й бе досущ като килограмите й — колкото и да тичаше насам-натам, никога не намаляваше; като вечен двигател тя сама завърташе своето колело.