Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

В живота няма удовлетворяващи неуспехи, но пък има незадоволителни успехи, при това много. Професор Кандински казваше, че самият той е неудовлетворен, но и че е успял човек. Добавяше, че сред успелите и удовлетворени хора той е в доста добро положение. Защото успехът всъщност е присъщ на глупаците или на големите късметлии. В края на краищата, тъй като от прекалено големия късмет хората също оглупяват, крайният резултат е един и същ. Но в последния миг от живота си професорът бе усетил вкуса на несполуките. Причината за неуспеха бе проектът „Теория за видовете, минаващи през прага“, върху който работеше от четири години. Когато буболечките се натъкнат на бедствие, което ще ги унищожи, имат уникалната способност да оцеляват. Докато през 1946 г. само два вида издържаха на инсектициди, в края на века повече от сто вида устояваха на същите инсектициди. Някои видове, които се справят с химическите формули, изпробвани върху тях, след всеки праг, който преодоляват, издържат на отровите, които са унищожавали предишните поколения, и дълго след това създават все нови и нови раси. Според професор Кандински цялата работа не беше в това да се установи как буболечките са се добрали до някакви знания, а да се види, че знанието е нещо цялостно и всеобхватно. Той смяташе, че предчувствията, които дълго бяха измъчвали мислителите от епохата на Просвещението, убедени, че социалните и естествените науки са едно цяло, щяха да се сбъднат през настъпващото столетие с бедите, които то щеше да донесе. Рано или късно хората също щяха да прескочат прага. Не защото са възлюбени раби на Всевишния, както си мислеха религиозните, или защото са с достатъчен умствен капацитет, както смятаха по-рационално настроените, а преди всичко защото са осъдени да черпят от същата сфера на знания като Бог и буболечките. Общественият живот на буболечките и инстинктът на човешките цивилизации са силно обвързани чрез социалната биология. Следователно нито хората на изкуството са толкова продуктивни, както се смята, нито пък природата е толкова далеч от изкуството. Хлебарките и писателите живеят, черпейки вода от един кладенец на знания и усещания, разбира се, ако останат живи. „Съмнявам се, че са прочели дори първата страница“, бе казал професор Кандински, когато научи, че са отхвърлили доклада му. Това беше една седмица, преди да почине. Лабораторията беше огромна сграда, в която по тринайсет часа на ден работеха водещите руски биолози. Бяха от най-различни възрастови групи. Тъй като усещането, че са „избрани“, сближаваше хората, всички се държаха мило един към друг. Единствено професор Кандински не се впечатляваше от пърхащите частички деликатност, които се носеха из въздуха, не се усмихваше на никого и ако не се налагаше, не разговаряше с когото и да било. Проявяваше търпимост единствено към Надя Описимовна, която от девет години бе негова асистентка и със своето трудолюбие и дисциплина бе спечелила доверието му. Той бе своенравен и потаен, нетърпелив и песимист. С цялото си същество Надя Онисимовна вярваше, че всъщност е изнервен, защото от години правеше опити, в които ползваше електричество. Още тогава бе започнала да намира извинения за грубото отношение на хората, които обичаше.

— Дори не осъзнават какво ми причиняват. Неуспехът е вирус, който не познавам, нямам защитни сили срещу него.

В дъното на коридора до сивата стена на широката площадка на лабораторията двама мъже от охраната бяха запалили по цигара. Вятърът духаше толкова силно, че димът от цигарите изчезваше мигновено.

— Понякога нощем си мисля, че буболечките ми се смеят, но не мога да ги видя. В сънищата си се разхождам в килерите на съвършено празните къщи. Преди да удари гръм или да почне земетресение, те успяват да избягат. Преселват се на цели армии. Дори сега, докато ние си говорим, са някъде наблизо. Въобще не стоят на едно място.

Точно седмица след този ден го намериха мъртъв в дома му. Хванал го е ток, сигурно от разсеяност… „Добре, че си отиде навреме — мислеше си Надя Онисимовна. — Добре, че не видя какво се случи с лабораторията.“ Най-напред спряха опитите заради финансови затруднения, след което съкратиха много хора. Надя Онисимовна също бе потърпевша от цялата бъркотия. Когато се запозна с Метин Четин, беше безработна от осем месеца.

Метин Четин бе истинска досада, последният тип мъже, в които една жена би се влюбила. Ала Надя Онисимовна имаше толкова нищожен опит с мъжете, че след като изкара часове наред с него, не можа да забележи, че срещу нея седи точно този тип мъж. През въпросната нощ за първи път отиде на дискотека. Смая се от изумителните й размери, от страхотната навалица и нестихващата врява. Започна да й се повръща от алкохола, който погълна, и съвсем не бе в състояние да забележи каквото и да е. Отиде случайно по настояване на своя приятелка. Замъкна се с надеждата, че в края на вечерта ще може да й поиска пари назаем. Метин Четин беше сред група бизнесмени от Истанбул. В десетата минута от запознанството им, преди Надя Онисимовна да разбере какво става, те събраха масите. Мъжете се присъединиха към жените и поръчаха огромно количество алкохол. Докато всички се забавляваха и се смееха за щяло и нещяло, тя стоеше, свита в ъгъла, и пи толкова много, колкото никога през живота си. Малко по-късно, когато всички се спуснаха по двойки към дансинга, забеляза, че един мургав мъж остана на мястото си, притеснен като нея. Усмихна й се. Тя също му се усмихна. И двамата се окуражиха и си казаха по нещо. Говореха ужасен английски. Но английският е единственият език, който дори да не владееш, при малко повече търпение стигаш до убеждението, че можеш да говориш. Така, с надеждата, че думите все отнякъде ще се появяват, Надя Онисимовна и Метин Четин въртяха очи, щракаха с пръсти, рисуваха с ръце въображаеми картини, драскаха по салфетките разни неща, започваха да се кискат, а от смеха се поотпускаха, клатеха глави, ококорваха очи и дълго разговаряха.