Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

„Една от най-големите вреди, които учените психофармаколози са нанесла на човечеството, е манията им да отървават мозъка от пъклените мисли“.

Според професор Кандински човешкият мозък работи като алчна, ненаситна за имоти домакиня. Веднага си присвоява всяко нещо, което влиза в дома, запазвайки с упорито търпение реда, който е създала. Само че понякога в мозъка гъмжи от необуздани И капризни „дечица“, всяко от които носи името на различно умствено разстройство. Когато проходят, започват да ръсят трохи от курабийки, да сноват насам-натам и да разхвърлят. Заради цялата тази неразбория мозъкът направо се пука от притеснение. Именно в този момент на сцената излиза психофармакологията. Опитва се да спре непослушното детенце и понякога успява, а когато не успее, го хваща за ушите и го изхвърля навън. Ако искаш да контролираш неконтролираните движения, прекрати всякакви движения! За да спреш вредните мисли, накарай болния да не мисли! Целта на стотици лекарства е именно тази. За да може светът на медицината, според който докторът, открил лоботомията, трябва да получи Нобелова награда, да заглуши неистовите писъци, дразнещи слуха, се опитва да осигури пълна тишина. Останал без децата си, мозъкът, макар и нервна, но според последните изследвания любвеобилна майка, би предпочел смъртта пред живота. Според професор Кандински човек не може да се отърве напълно от недостатъците си и затова е по-добре още в началото да се примири с мисълта, че опитите да го стори ще му донесат повече вреда, отколкото полза. Редно е, когато някой влезе в дома на мозъка, да играе по неговите правила, без да пречи на собствените му движения и без да му отнема това, което си е негово.

Мозъкът няма да понесе да бъде нарушен редът му. И все пак, тъй като в дома му има много стаи, а в тях — повече от една памет, спокойно може да обърка кое къде е. Например в най-горното чекмедже на шкафчето, което има общо пет чекмеджета, държи бельото си. В по-долното чекмедже е подредил хавлиените кърпи, а в още по-долното — чистите чаршафи. Мястото на всяко нещо се знае предварително. Не бива човек да се втурва да унищожи това или онова, с което се е сдобил по някакъв начин, само защото вече няма да го използва. Може да го извади от чекмеджето и с помощта на знанието да го постави в по-горното. В крайна сметка мозъкът е алчна домакиня, жадна за имоти, която се гордее със своята пестеливост и ред. Идва и търси хавлиената кърпа в четвъртото чекмедже. Дори не поглежда в петото, защото знае, че там е сложил само бельото. „Сгъни старателно хавлиените кърпи, които си извадил от фронталния лоб, и ги остави в субкортикалния център. Не се опитвай да махнеш оттам излишните неща, защото това е невъзможно. Остави ги някъде, където после няма да можеш да ги намериш. Премести ги в грешно чекмедже. Остави ги да си стоят там. Ще ги забравиш. Чак до деня, в който, докато търсиш нещо друго, отново ги откриеш.“ Ала въпреки че любимият й професор сигурно се обръщаше в гроба, ЖенамуНадя съвсем съзнателно извади нещо от чекмеджето, но не посегна да го прибере на друго място. Дни наред с часове стоеше и наблюдаваше студиото, в което работеше мъжът й, обади се десетки пъти. И най-сетне един ден извади късмет — жената, която издирваше, вдигна слушалката. Въпреки че я бе видяла, ЖенамуНадя не можа да си спомни как изглежда, но разпозна гласа й, при все че не бе я чула да говори.

— С какво мога да помогна — попита любезно жената. — Коя сте вие? — изкрещя ЖенамуНадя, чийто глас бе наситен не с гняв, а с неописуема жестокост. Въпросът, който изстреля, прозвуча толкова грубо, че онази не можа да реагира и автоматично каза името си. Защото и самоидентификацията е вид рефлекс. Когато попиташ някого кой е, в осемдесет процента от случаите вместо да отговори: „Всъщност ти кой си?“ не успява да се овладее и се представя. Веднага щом жената отсреща каза името си, ЖенамуНадя тресна слушалката. След като вече знаеше работното място, както и името на съперницата си, не бе никак сложно да научи останалото, което й бе нужно. Когато напредна в проучването си, вече имаше две много важни информации за „онази жена“. Първо, че беше дубльорка, също като Метин Четин, и второ, че по един от частните канали започваха да излъчват сериала „Любовният олеандър“, в който тя озвучаваше гласа на главната героиня.

На следващата вечер преди новините ЖенамуНадя седна на канапето с тапицерия в бордо на цветя, която отдавна се гласеше да смени, но все отлагаше. Без да мигне, изгледа една серия от „Любовният олеандър“. Когато свърши, вече бе намразила сериала. Темата му бе толкова нелепа, диалозите — толкова безсмислени, че сякаш актьорите се затрудняваха да изпълняват ролите си. Ала на следващия ден по същото време отново се оказа пред телевизора. От този миг нататък интересът й към сериала се променяше с всеки изминал ден, с всяка следваща серия и тя се пристрастяваше все повече и повече. Учените, които изследват пристрастяването на домакините към сапунените сериали, често пропускат да отбележат, че за следенето на сериалите има няколко причини, които не бяха отбелязали в резултатите. И ЖенамуНадя бе станала редовен зрител на „Любовният олеандър“. С времето този отвратителен сериал започна да заема толкова важно място в живота й, че през двата почивни дни, в които не го излъчваха, тя се чудеше какво да прави. Не се замисляше за своята пристрастеност към сериала, не се опитваше да си прави изводи от този факт, просто го следеше. И сега, след толкова време, въпреки че вече гледаше осемдесет и седма серия, пак не можеше да се възпре да сравнява гласа на Лорета с образа й.