Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

В писмото, което ЖенамуНадя написа на леля си — стара мома с разширени вени и червеникави косми по краката, надълго и широко разказа колко много се е променила, откакто е дошла в Турция, и че вече отделя доста време за готвене. Обясни й, че вече разбира връзката между храните и четиристишията в свещената книга. Леля й беше много религиозна, а освен това бе изкусна готвачка. И понеже: „Царството небесно е като маята, с която жената замесва трите мерилки брашно, за да втаса тестото“(Матей, 4:33), тя се гордееше с нея и вярваше, че тези две нейни качества имат една и съща цел. Приготвяше за семейството си храна и я слагаше на трапезата на Всевишния. Когато децата й омитаха всичко, което им бе сервирала, тя беше щастлива, защото знаеше, че Той се е нахранил. „Във всяка храна, която ядем, е скрита повеля на Всевишния — казваше тя. — С изключение на онези измислени ястия, сготвени набързо от глупави, жени, които рушат семейното си гнездо, смятайки това за разкрепостеност“.

В писмото си ЖенамуНадя бе споделила, че ако между всички храни в света има нещо, което да прилича на Вавилонската кула, това е ашурето. В тенджерата попадат всякакви продукти, които по принцип не се смесват, и къкрят, без да се слепват. Както хората в кулата говорят на различни езици и не се разбират едни други, така от комбинацията между продуктите се получава чудесен вкус и в същото време всеки от тях запазва своята специфичност. Вкусът на смокините например не се променя в готовото ашуре, независимо от всички процедури и дългото варене. Така че към рецептата може да се добавят нови продукти. Например към нахута се слага царевица, към смокините — сливи, към кайсиите — праскови, а към ориза — макарони на фигурки…

През първите месеци, когато заживя в Двореца на бълхите, с голяма охота, която дори самата тя не можеше да си обясни, ЖенамуНадя не престана да експериментира. Ала гневените думи на Метин Четин й действаха като плесница и за нула време куражът й се прекърши. Каквото и да се казва в притчата, трябва да се знае, че ашурето е изключително консервативен десерт, който не приема лесно новостите. При това леля й, която никога в живота си не бе правила ашуре, вероятно споделяше същото мнение, защото в отговора си я бе предупредила, че както не може да променя четиристишията в Библията, така не може, както и хрумне, да променя рецептите, произлизащи от нея. Накрая ЖенамуНадя развя бялото знаме и започна да прави ашурето според рецептата, но понеже все още копнееше по онова безкрайно разнообразие от продукти, резултатът никога не бе какъвто тя искаше.

Всъщност през онзи ден, само през онзи злополучен ден, стана така, че беше доволна от ашурето си. Дръпна настрани тенджерата, за да изстине. После нареди купичките от матирано розово стъкло и нетърпеливо зачака съпруга си. Надяваше се, че най-накрая е успяла да се справи с тази работа и ще заслужи благоволението на Метин Четин. Само че, докато чакаше забеляза, че кехлибареножълтата чанта с лоша миризма не е на мястото си. Това можеше да означава само едно — тази вечер след едната си работа Метин Четин щеше да отиде на другата. А от втората работа в най-добрия случай щеше да се върне посред нощ. Развълнувана от успеха си с ашурето, ЖенамуНадя усети, че няма да може да чака толкова дълго, за да чуе мнението на мъжа си. Реши да направи нещо, което никога не бе правила — да отиде в работата на Метин Четин и да му занесе ашуре.

Откакто дойде в Истанбул, бяха минали четири години, ала градът за нея все още беше загадка. Тъй като не го познаваше добре, не таеше нито улиците, нито посоките. Невежеството й обаче я окуражи. И макар прехода от анадолския бряг до стадиона да й отне два часа, неочаквано лесно намери адреса. Остави на входа личната си карта, получи желаната информация от служителя, извика асансьора и се качи на петия етаж. Спря пред стая №505 и погледна вътре. Метин Четин седеше до една млада жена, а коленете им бяха допрени; едната си ръка бе поставил върху коляното на жената. То беше с цвят на праскова, която леко бе започнала да се набръчква. В другата си ръка държеше чаша, въртеше я и съсредоточено се взираше и нея — гледаше й на кафе. Вероятно жената бе доволна от предсказанията, защото лицето й грееше от радост и трапчинките й ясно се очертаваха. Втренчена в мъжа си, ЖенамуНадя така и не успя да я разгледа както й се искаше. Това, което обърна целия й свят наопаки, не бе близостта, на която се оказа свидетел, нито неговото предателство, а по-скоро милото изражение на лицето му. Съществуването на другата жена, дори фактът, че Метин Четин галеше коляното й, не се стори толкова страшно на ЖенамуНадя; страшното бе любвеобилното му поведение към нея.