Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

И все пак си мислеше, че липсата на коментари за предстоящите серии на „Любовният олеандър“, не е чак толкова лошо. Всъщност зрителите бяха научили най-важните тайни още в първата серия. Може би същинската цел на филма не беше, докато го гледаш, да разбереш какво ще стане накрая, а знаейки още от самото начало какъв ще бъде краят, да проследиш как ще се стигне до този край. По точно, ако имаше някой, който все още не знаеше истината за сериала, не беше зрителят, а самата Лорета. По време на пожара в пета серия тя загуби не само къщата край морето, в която живееше; загуби популярността си като уважавана дама, а също и паметта си. Изобщо не можеше да си спомни коя е, а когато веднъж видя една непозната жена, си помисли, че е родната й майка. Дори не знаеше, че навремето се е оженила за много известен доктор, чиито снимки виждаше във вестниците, и че все още е негова съпруга. И тъй като състоянието й се влошаваше, съвсем скоро щяха да я настанят в клиника. Това съвсем щеше да усложни нещата, защото мъжът й, който бе доктор, и докторът, който й бе мъж, работеше в същата клиника.

От друга страна, ЖенамуНадя направо ликуваше, защото знаеше подробности, за които Лорета дори не подозираше. Когато тя не сполучваше да научи истината зад цялата бъркотия, с която се сблъскваше, ЖенамуНадя се разтреперваше от вълнение. В такива моменти личният й живот се сливаше с живота на екрана. Лорета беше общият знаменател в тези две различни вселени, беше вратата, през която се преминаваше от едната вселена в другата. С тялото си бе в живота от сериала, а с гласа си в този на ЖенамуНадя. И накрая имаше две различни жени. От едната страна бе актрисата латиноамериканка, която даваше живот на Лорета, а от другата — турската дубльорка, която озвучаваше героинята. Нито една от двете не се казваше Лорета в реалния живот, но в съзнанието си ЖенамуНадя бе уеднаквила имената. Истинската й цел не беше Лорета, която гледаше, а тази, която чуваше. От доста време преследваше нежния, сладък глас без образ, който оживяваше в леко набръчканото й коляно с цвят на праскова… Както и да е. Понеже на всеки глас е нужен образ, а на всеки образ — глас, докато ЖенамуНадя гледаше сериала, гласът, който чуваше, така се припокриваше с образа, който виждаше на екрана, че съвсем се обърка и вниманието й непрекъснато скачаше от дубльорката към актрисата. Вече не можеше нищо да стори, за да не гледа сапунката по този начин. Улавяше се, че изпитва наслада, когато Лорета имаше проблеми, и се чувстваше нещастна, когато животът й се подреждаше добре.

Лорета на екрана бе слабичка брюнетка със зелени очи и дълги крака. Когато плачеше, огромни като бисери сълзи се стичаха по лицето й. А колкото до жената, която озвучаваше Лорета, до онзи зловещ ден, в който се изправи очи в очи с нея, ЖенамуНадя можеше само да предполага как изглежда тялото й. Мислеше, че е от жените с ефимерна красота, която рано или късно щеше да изтлее. Сега грееше със свежестта на младостта, но само след пет години щеше да изгуби целия си блясък. И тогава щеше да се кротне и да спре да тича подир женени мъже. Ала пет години бяха доста дълъг период и когато ЖенамуНадя се замисляше какво може да се случи през това време, започваше сериозно да се притеснява.

Преди три месеца бе разбрала за съществуването на дубльорката на Лорета. Стана съвсем случайно. През тази злополучна утрин беше в кухнята и приготвяше ашуре. Откакто дойде в Турция, се справяше добре с готвенето и с желание се научи да приготвя местните ястия. Все още обаче ашурето не ставаше както й се искаше, или по-точно, както искаше Метин Четин. Безбройните опити даваха един и същи резултат. Или не можеше да уцели количеството на някой от продуктите, или пък тъкмо когато всичко бе наред с продуктите, допускаше грешка при варенето и не можеше да го докара на гъстота. Първо се уверяваше, че ашурето се е сгъстило достатъчно, после го махаше от огъня и го пресипваше в стъклени розови купички. След като изстинеше, с надеждата, че поне този път е станало, старателно го украсяваше със зрънца от нар. В началото прекаляваше с декорацията. Настъргваше на ренде индийско орехче, печени ядки, слагаше пудра захар и не се задоволяваше само с това, ами сипваше и малко коняк или пък нареждаше преседели в ром вишни. Всъщност тя се интересуваше повече от легендата за ашурето, отколкото от начина, по който турците го ядяха.

Ашурето в легендата бе нещо почти неосъществимо. Както знаем, за да се спасят от потопа, всички същества се качили по двойки в Ноевия ковчег. Когато, обградени отвсякъде с вода, съвсем се изтощили, а запасите им привършвали, си сварили ашуре. Всяко животинче дало остатъците от храната си и точно от тези остатъци, които иначе не се смесвали, но все пак били разбъркани, се получило това великолепно ястие. Въпреки че всеки знаеше как се вари ашуре, като че ли нямаше точно определена рецепта. Винаги в него можеше да се добави още нещо. Затова бе толкова различно от останалите десерти; нито продуктите, нито пък мерките бяха точно определени. Ашурето беше като космополитен град, в който чужденците не се чувстваха изолирани и бързо се смесваха с местните. Бе неограниченост, създадена с ограничени възможности; изобилие, произлязло от оскъдица, богатство, покълнало от нищото.