Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Защо не мога да си спомня миналото? Щеше да е добре да знам коя съм. Защо не мога да си спомня, защо? — изстена Лорета, докато си играеше с маргаритката в косите й.

— Не търсиш в правилното чекмедже, мила. Погледни в по-долното, в по-долното — извика ЖенамуНадя, без да забележи, че повтаря движението от екрана, въртейки в ръка поредния картофен фенер. Внезапно чу шум откъм вратата. Връщаше се. Днес бе подранил. Щеше да хапне, после да поспи, а привечер да вземе ужасната си чанта и отново да излезе. Не се знаеше кога ще дойде и кога ще излезе. Но когато и да се прибереше, никога не звънеше, отваряше внезапно вратата и влизаше. Докато ключа се завърташе в ключалката, ЖенамуНадя грабна дистанционното и в последния момент успя да смени канала. Когато вратата се отвори и Метин Четин се появи на прага, вместо Лорета на екрана се приготвяше вкусна храна. Една жена с широко чело, приятно лице и непочистени мустаци, опитваше огретена със спанак, който току-що бе извадила от фурната.

Мерйем бе напрегнала слух към вратата, тъй като очакваше завръщането на Мохамед от училище. Обгърна огромния си корем с луничавите си ръце и въздъхна. И днес бе успяла да изпрати сина си на училище, но кой знае в какво състояние щеше да се прибере. В началото, още щом се върнеше у дома, Мохамед разказваше всичко, което през този ден се бе случило в училище, и хубавото и лошото. С времето стана мълчалив, затвори се в себе си и нищо не разказваше. Мерйем чуваше това, което разказваха уплашените му очи, разпраната му престилка, чиито копчета висяха полускъсани, огромните синини, които се появяваха тук-там по ръцете, челюстта и около очите му. Това бяха все неща, за които синът й не говореше. Колкото повече се ослушваше, толкова повече се съкрушаваше. Мисълта, че някой, независимо дали дете, или възрастен човек, може да вдигне ръка срещу сина й, направо я убиваше. Дори собственият му баща не бе му посягал. Единствено Мерйем, единствено тя понякога, когато нервите й не издържаха, призоваваше Всевишния и шамаросваше любимия си син; от време на време го щипеше, но това беше съвсем различно. А и откакто разбра, че другите го тормозят, се въздържаше от подобни методи на възпитание. Само като си представяше, че хорските деца бият единственото й чедо, изгубваше ума и дума. В началото си мислеше, че става въпрос за спречкване между децата, но ето, че минаха седмици, дори месеци, а краят на този тормоз не се виждаше.

Това, което смазваше Мерйем, бе не толкова фактът, че връстниците на сина й го бият, а това че виждаше с очите си как той свиква да бъде тормозен.

Беше й ужасно трудно да разбере защо приятелите на Мохамед го малтретират. Едва ли защото бе син на портиер. Разпита всички наоколо, роднините и приятелите на портиерите, които работеха наблизо, и разбра, че не им се случват такива ужасии, че децата им съвсем спокойно си ходят на училище. Тогава защо? Мохамед не бе нито по-пълен от останалите деца, нито по-грозен, нито по-глупав. Защо по никакъв начин не успяваше да се противопостави на лошите? Погледна големия си корем без капчица надежда в очите си. Много добре знаеше, че отговорът, който търсеше, бе на езика й. Причината беше Муса. Казват, че кръвта вода не става. Мохамед беше син на баща си. Не бе наследил дори частичка от мощната осанка на майка си, беше дребничък, късокрак и кльощав. При все че от години упорито тъпчеше детето, караше го да се храни по пет пъти на ден и въпреки протестите му сутрин го принуждаваше да изяде едно рохко яйце, нищо не се промени. Не напълня, почти не порасна на височина и изглеждаше поне две години по-малък от връстниците си. Вярно, Мохамед по принцип си беше дребничък, само че вкъщи тялото му изглеждаше по-едро, отколкото всъщност беше. Но откакто тръгна на училище, сякаш се смали от сблъсъка с подигравателните погледи на съучениците си. Когато сутрин обличаше престилката си (два номера по-голяма с идеята, че може бързо да израсте на ръст) и нарамваше огромната си чанта, изглеждаше още по-дребен. Всеки, който го видеше, питаше Мерйем защо е пратила сина си на училище без време. Когато застанеше до връстниците си, ставаше още по-лошо, защото тогава доста по-ясно се виждаше колко е дребен. Той бе най-малкото дете в класа и, разбира се, в цялото училище. Ако това бе всичко, може би Мерйем нямаше да се измъчва толкова. Тя безмълвно подхранваше копнежа си за силен и величествен като вековно дърво син, та щом стисне камък, вода да потича от него; който да умее всичко; хората да треперят от погледа му, но да има добро сърце и когато майка му остарее, да я разхожда навън. Ала Мохамед беше син на баща си не само физически; напоследък бе придобил нови и нови навици досущ като на Муса. От деня, в който се роди, до момента, в който тръгна на училище, дори за миг не се бе отделял от майка си. Колкото до баща си, виждаше не друго, а един непрекъснато спящ човек. А когато излезе изпод крилете на майка си и се потопи в обществото, от никого нищо не възприе и съвсем заприлича на баща си. Всъщност това най-много тревожеше Мерйем. Със сигурност знаеше, че Муса бе успял да намери прехрана и дом в този голям град благодарение на нея. От години той бе оставил всичко в ръцете на жена си и само по тази причина още се държеше на крака. Но дали Мохамед щеше да има такъв късмет? Ами ако не срещнеше такава като Мерйем? Просто нямаш да оцелее в Истанбул, защото щеше да получи още по-жестоки удари от боя, който сега ядеше от връстниците си.