Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Понякога си мислеше, че ако не беше Муса, щеше да се справя по-добре с живота. Разбира се, ако научеше, че го е блъснала кола, щеше да се поболее от тъга, но животът й нямаше да се обърне с главата надолу. Ако обаче някой кажеше на Муса, че Мерйем е прегазена от кола, щеше да бъде смазан и никога нямаше да се съвземе. Мерйем знаеше, че не трябва да мисли за подобни нещастия, но не успяваше да се въздържи. С напредването на бременността не можеше да контролира лошите си мисли, които маршируваха в съзнанието й. Обземаше я страх от всичко, сънуваше кошмари, събуждаше се със сърцебиене и непрекъснато се притесняваше, че ще се случи нещо лошо. Както навремето не бе дочакала чувалът на търпението да се напълни, така сега нямаше намерение да стои и безропотно да чака да я сполети беда. Затова преди раждането взимаше мерки. Вместо да се скитат по села и паланки, изследователите, които проучват традициите и обичаите, свързани с раждането в Турция, трябваше да попаднат на Мерйем. Тогава много по-евтино и без усилия щяха да подготвят докладите си.

Мерките, които Мерйем взимаше, бяха основно три: Първо, със сигурност да не прави това, което не трябва да се прави. Второ, когато прави каквото и да било, да бъде внимателна. Трето, да прави само това, от което има полза.

Нещата, които категорично не трябваше да прави, нямаха нужда от коментар. Човек не трябваше да реже ноктите си нощем, нито да гадае сънищата си. И без друго не можеше да ги прозре на дневна светлина, камо ли да го прави посред нощ. Мерйем режеше ноктите си през деня и никога не ги оставяше просто така. За да бъде сигурна, че няма да попаднат в нечии ръце, винаги ги хвърляше в тоалетната и задължително пускаше водата по два пъти. Често проверяваше четката си за коса, внимателно събираше космите, които оставаха по нея, увиваше ги в хартия и ги изгаряше в банята. Ако случайно съзреше свой косъм извън дома си, веднага го взимаше и го слагаше в пазвата си. На тема коса и нокти бе особено чувствителна, защото вярваше, че когато човек предаде богу дух, тези две неща продължават да живеят независимо от тялото, на което принадлежат. Освен това не трябваше: да взима нож от ничия ръка; да оставя отворена ножицата; да споменава името на жив човек, когато минава край гробище; да не споменава животни в стаята, където е Коранът; да си тананика, когато нощем ходи до тоалетна; да си отваря устата, когато не е необходимо; да оставя мравките да си живеят… Списъкът й ставаше все по-дълъг… В него специално внимание бе отделила на майчинството. По време на бременност и в периода след раждането жените трябва да се пазят; плацентата непременно трябва да бъде заровена в земята. Когато Мохамед се роди, Мерйем така и не можа да убеди в това младия недружелюбен доктор с очила и благодарение на една много мила акушерка плацентата й бе заровена както тя искаше. Колкото до смъртта, бе също толкова чувствителна. Когато посещаваше някой болен, който беше в битка със смъртта, го наричаше с най-различни имена, та да заблуди Азраил 31 31 Архангелът, който взима душите на умрелите. — Бел.пр. . А когато все пак болният си отидеше от този свят, настояваше дрехите му да бъдат дадени на непознат вехтошар. Ако за беда някой кажеше две-три мили думи за покойника, Мерйем взимаше дрехите на горкия човек и ги даваше на друг вехтошар.

Цялата работа бе, че вехтошарят трябваше да бъде непознат. Ако някой видеше в ръцете му вещ, в никакъв случай не трябваше да знае от кой мъртвец е. И през ум не трябваше да му мине, че някога е принадлежала на друг човек. Онзи, който даваше вещите, трябваше да забрави тяхното минало, а онези които ги купуваха — никога да не разберат на кого са принадлежали. Именно вехтошарят отърсваше старите вещи от спомените и от тъжните последици, та от тях да се родят нови, от смъртта да покълне живот. Ако някой попиташе Мерйем кои са свещените професии, преди лекарите и учителите щеше да посочи вехтошарите. Разбира се, тя не искаше някой ден Мохамед да стане вехтошар. Но изпитваше умиление към тези хора, които мятаха вещите в количка и ги занасяха далеч от разпиляното гнездо, а от далечните места носеха други и по този начин смесваха в едно останките от седемте тепета на Истанбул и от пъстрите общности, които го обитаваха.

Когато човек правеше нещо, което не можеше да избегне, на всяка цена трябваше да вземе мерки. Например не биваше да шие дреха, докато е на нечие тяло, но ако все пак бе наложително, трябваше да използва някакъв предмет, за да спре предизвестието за нещастие, което носеше иглата. Затова, ако зашиваше нещо, както е на гърба на някого, Мерйем слагаше в устата си дървена лъжица, а ако нямаше лъжица, я заместваше с кърпичка. Ако пък се счупеше огледало, веднага купуваше ново, след което го разглобяваше, за да може нещастието от счупеното огледало да се разпадне и изчезне, а после счупваше и него. И тъй като вярваше, че не е на добро, човек често да гледа собствения си образ, единственото огледало, което имаха вкъщи, бе обърнато към стената. Да не говорим за вратите, през които, минаваше с особено старание. Дори гробищата не я стряскаха толкова, колкото праговете на вратите. Не само че не искаше да стъпи на прага, но дори не го докосваше. Правеше възможно най-голямата крачка и влизаше първо с десния крак, като внимаваше да не обърка кое е дясно, кое — ляво. Когато се хранеше, откъсваше парченце хляб и го оставяше от дясната страна. Този залък бе предназначен за завистливите хората с лоши очи. Винаги вършеше мръсната работа с лявата си ръка, а когато на улицата някой я заговореше, тя се обръщаше надясно. Простираше прането си като старото писмо — от ляво на дясно, а сутрин, като ставаше от леглото, непременно тръгваше надясно. Това означаваше, че Муса бе принуден да става наляво, но стига да не го събудеха, всичко това въобще не го интересуваше.